— Не, благодаря. Ще се оправя сама.
— Ще бъда на улица „Старк“, ако имаш нужда от мен. Кой знае… може пък свидетелят да се появи във фитнеса.
Когато стигнах до магазина на Бърни, забелязах, че пред вратата няма голяма опашка, затова реших, че безплатното дайкири ще се падне на мен.
— Я виж кой бил тук! — жизнерадостно ме поздрави Бърни.
— Получих съобщението ти за миксера.
— Ето това малко бебче — каза той и посочи изложения на витрината миксер. — Счуква орехи, прави лед на пяна, стрива банани и прави жестоко дайкири.
Погледнах етикетчето с цената. Можех да си позволя покупката.
— Купувам го. А сега ще си получа ли безплатното дайкири?
— Разбира се.
Бърни занесе един опакован миксер до касата, сложи го в найлонов плик и чукна цената.
— Как си? — предпазливо ме попита той, приковал очи в обгорените косъмчета, които доскоро бяха веждите ми.
— Била съм и по-добре.
— Едно дайкири ще ти помогне.
— Ни най-малко не се съмнявам в това.
На отсрещната страна на улицата Сал миеше витрината си. Той беше приятен човечец, дебел и плешив, увит в бяла касапска престилка. Доколкото знаех, беше дребен букмейкър. Нищо особено. Съмнявах се, че има връзки с мафията. Защо тогава тип като Кулеса, чийто живот бе съсредоточен на улица „Старк“, би изминал целия път дотук, за да се види със Сал? Бях прочела данните на Кулеса, но не знаех нищо за личния му живот. Пазаруването при Сал беше единствената сравнително интересна информация за него, с която разполагах. Може пък Зиги да е обичал да залага на комар. Или пък двамата със Сал са били стари приятели. Или роднини. Всъщност, като се замислих по-дълбоко, реших, че Сал може да знае нещо за Кармен или за човека със сплескания нос.
Побъбрих си с Бърни още няколко минути, като размишлявах върху идеята дали да разпитам Сал. Видях как една жена влиза в месарницата и си купува нещо. Това ми се стори добър подход. Щях да имам възможност да се поогледам.
Обещах на Бърни да се върна в магазина му, за да се снабдя с хубави домакински уреди, и прекосих улицата на път към месарницата на Сал.
13.
Минах през идеално лъснатата врата и отидох до дългия щанд, пълен с пържоли, котлети и кайма. Сал ми се усмихна дружелюбно.
— Какво мога да направя за вас?
— Бях в магазина на Кунц и си купих миксер. — Показах му плика. — Реших да си взема и нещо за вечеря, докато съм тук.
— Наденици? Прясна риба? Едно хубаво пиле?
— Риба.
— Имам чудесна камбала, току-що уловена близо до брега в Джърси.
Тази камбала сигурно светеше на тъмно.
— Чудесно. Да е достатъчна за двама.
Някъде в задната част на магазина се отвори врата и чух ръмженето на двигателя на камион. Вратата се затръшна и шумът заглъхна.
Един мъж влезе в месарницата откъм задния коридор и сърцето ми подскочи. Този тип не само имаше сплескан нос, но и цялото му лице изглеждаше плоско, сякаш бе ударено с тиган. Не можех да съм сигурна, докато и Морели не го види, но подозирах, че съм открила изчезналия свидетел.
Разкъсвах се между порива да заподскачам и да започна да скимтя от вълнение и желанието да избягам от месарницата, преди да ме накълцат и превърнат в пържоли и котлети.
— Имам доставка за теб — съобщи мъжът на Сал. — Във фризера ли я искаш?
— Да — кимна Сал. — И вземи двата варела, оставени до вратата. Единият е доста тежък и ще имаш нужда от количка.
Сал отново насочи вниманието си към рибата.
— Как ще приготвите филето? — попита ме той. — Можете да го опържите в тиган, да го опечете или да го напълните. Лично аз го предпочитам пържено в силно нагорещена мазнина.
Чух как задната врата се затваря зад човека със сплесканото лице.
— Кой беше този? — полюбопитствах.
— Луис. Работи за дистрибутора от Филаделфия. Той ни доставя месото.
— А какво има във варелите, които взима?
— Обрезки и карантия. Използват ги за кучешка храна.
Стиснах зъби и едва се сдържах да не изфуча навън. Бях намерила свидетеля! Бях абсолютно сигурна в това. Докато стигна до шевито, се почувствах замаяна от усилието да се сдържам. Бях спасена! Щях да успея да си платя наема. Бях успяла в нещо. А и сега, след като изчезналият свидетел бе открит, щях да съм в безопасност. Щях да заведа Морели в полицията и вече нямаше да имам нищо общо със Зиги Кулеса. Никой вече нямаше да има причина да ме убива… с изключение на Рамирес, разбира се. Освен това се надявах, че Рамирес ще се окаже достатъчно замесен в цялата тази мръсна история, за да прекара зад решетките дълго време.
Старецът, който живееше срещу апартамента на Кармен, ми бе казал, че го тормозел шумът от хладилен камион. Бях готова да заложа долари срещу понички, че е бил месарски камион. Не можех да съм сигурна, докато не проверях отново задната част на кооперацията на Кармен, но ако Луис бе паркирал достатъчно близо до нея, вероятно е можел да скочи върху покрива на камиона, да прибере в хладилника трупа на Кармен и да изчезне.