Не разбирах обаче каква е връзката със Сал. Може пък и да нямаше такава. Вероятно Зиги и Луис бяха просто чистачите на Рамирес.
От мястото ми се откриваше чудесна гледка към месарницата на Сал. Завъртях ключа и хвърлих последен поглед. Сал и Луис си говореха. Луис беше спокоен, но Сал бе раздразнен и размахваше енергично ръце. Реших да позяпам известно време. Сал обърна гръб на Луис и звънна по телефона. Дори от това разстояние виждах, че не е особено щастлив. Той затръшна слушалката, после двамата мъже влязоха в огромния фризер. Появиха се отново след минута, като бутаха огромен варел. Тръгнаха по коридора към задния вход. Луис се върна след малко с нещо, което приличаше на половин теле, преметнато през рамо, прибра го във фризера и изтъркаля втория варел. Спря в коридора и насочи очи към предната част на месарницата. Сърцето ми се сви. Зачудих се дали може да ме види как ги шпионирам. Той тръгна напред, а аз грабнах спрея със сълзотворен газ. Луис спря до вратата и сложи табелката, на която пишеше „Затворено“.
Това не го бях очаквала. Какво ли означаваше? Не виждах Сал никъде, магазинът беше затворен, а доколкото знаех, не беше почивен ден. Луис излезе от задната врата и лампите угаснаха. Обзе ме неприятно предчувствие. Постепенно то се превърна в паника, която ми нареди да не изпускам Луис от погледа си.
Подкарах шевито и стигнах до края на улицата. Бял хладилен камион с регистрационни номера от Пенсилвания се вля в движението пред мен. След две пресечки завихме по „Чеймбърс“. Ужасно ми се искаше да стоваря всичко това на главата на Морели, но нямах представа как да се свържа с него. Беше на север от мен, някъде по улица „Старк“, а аз пътувах на юг. Вероятно в буса му имаше телефон, но не знаех номера, а и бездруго не можех да му се обадя, докато не спряхме някъде.
Хладилният камион пое по шосе 206 към Уайт Хорс. Движението не беше особено натоварено. Бях две коли зад камиона. Струваше ми се доста лесно да си остана скрита и в същото време да държа Луис под око. Малко след кръстовището с шосе 70 лампичката за маслото просветна и продължи да примигва упорито. Изругах жестоко, отбих рязко на банкета, сипах две кутии масло, затръшнах капака и отново се захванах с преследването.
Изтормозих шевито да качи над сто километра в час, без да обръщам внимание на съскането, което излизаше изпод капака, и на втрещените погледи на останалите шофьори, когато минавах покрай тях в нашарената си с мръсни думи бричка. След няколко агонизиращи километра най-после забелязах хладилния камион. Луис беше от бавните шофьори, които надвишаваха ограничението за скоростта само с десетина километра в час. Въздъхнах облекчено и заех мястото си. Молех се да не отива далеч. Имах само кашон и половина машинно масло в багажника.
На „Хамънтън“ Луис зави наляво по някакво тясно шосе и подкара на изток. Тук имаше малко коли и ми се наложи да поизостана. От двете страни на пътя се простираше обработваема земя и тук-таме горички. След около двадесет километра камионът намали и отби по чакълен път, водещ към покрита с ръжда метална сграда, която приличаше на склад. Голям надпис на фасадата съобщаваше, че това е „Хладилен склад на кей «Залив»“. Видях няколко лодки, а отвъд тях блясъка на слънцето по водата.
Подминах сградата и направих обратен завой на половин километър нагоре по пътя, където той свършваше при река Мулико. Върнах се и подкарах бавно покрай склада. Камионът беше паркиран на широката пътека, която водеше към кея. Луис и Сал бяха излезли от камиона и стояха облегнати на задната му броня. Имаха вид на хора, които чакат някого или нещо. Наоколо не се виждаше друг човек. Пристанището беше съвсем малко и макар да беше лято, очевидно имаше посетители само през уикенда.
Преди няколко километра бях подминала една бензиностанция. Реших, че тя ще е най-подходящото място, където да чакам. Ако Луис или Сал напуснеха пристанището, щяха да се върнат назад към цивилизацията, а аз щях да ги последвам. Освен това там имаше телефон и можех да се опитам да се свържа с Морели.
Бензиностанцията — баба на тези от епохата на компютрите — беше оборудвана с две старомодни колонки върху мърлява циментова настилка. Табела, подпряна на една от колонките, рекламираше жива стръв и евтин бензин. Едноетажната барака отзад беше от кафяви дъски, закърпена тук-там с ламарини и талашитени плоскости. До вратата й имаше телефон.