Паркирах зад бензиностанцията и изминах краткото разстояние до телефона, доволна от възможността да си раздвижа краката. Набрах собствения си номер. Това беше единственото, за което се сетих. Телефонният секретар се включи на първото позвъняване и изслушах гласа си, който ми съобщи, че не съм си у дома.
— Има ли някой? — попитах за всеки случай.
Никакъв отговор. Изрецитирах номера на обществения телефон и казах, че ако някой иска да се свърже с мен, ще бъда на този номер дълго.
Тъкмо се канех да се върна в шевито, когато поршето на Рамирес профуча покрай мен. Помислих си, че става все по-интересно. На малкото пристанище очевидно щеше да се проведе събрание между един месар, един стрелец и един боксьор. Не ми се струваше твърде вероятно да са просто трима приятели, решили да отидат заедно на риба. Ако някой друг, а не Рамирес бе профучал покрай мен, сигурно щях да се осмеля да го последвам и да се поогледам. Казах си, че се въздържам, тъй като Рамирес можеше да познае колата ми. Това беше само част от истината. Мръсникът бе успял да постигне целта си. Само видът на колата му ме накара да се облея в ледена пот и да започна да се съмнявам, че мога да издържа още един сблъсък с него.
Малко по-късно поршето отново мина покрай мен на път към магистралата. Прозорците бяха затъмнени и не можех да видя вътре, но в най-добрия случай в колата можеха да седнат двама души, което оставяше поне един човек на пристанището. Надявах се този човек да е Луис. Звъннах още веднъж у дома. Този път посланието ми бе по-настойчиво.
— Звънни ми! Спешно е!
Беше късен следобед, когато телефонът най-после звънна.
— Къде си? — попита Морели.
— На една бензиностанция близо до Атлантик Сити. Намерих изчезналия свидетел. Казва се Луис.
— С теб ли е?
— По-нагоре по пътя.
Разказах набързо събитията от деня на Морели и му дадох инструкции как да стигне до залива. Купих си сода от автомата и се приготвих за ново чакане.
Здрачаваше се, когато Морели най-после спря до мен с буса. По пътя не бе имало никакво движение след поршето на Рамирес и бях абсолютно сигурна, че хладилният камион не е минал покрай мен, без да го забележа. Сетих се, че Луис може да е решил да прекара нощта на някоя яхта. Не виждах никаква друга причина камионът все още да стои на паркинга на пристанището.
— На пристанището ли е нашият човек? — попита Морели.
— Доколкото знам, да.
— Рамирес върна ли се?
Поклатих глава отрицателно.
— Мисля да се поогледам наоколо. Почакай ме тук.
В никакъв случай нямаше да се съглася с това. Беше ми дошло до гуша да чакам. А и не изпитвах абсолютно доверие в Морели. Имаше вбесяващия навик да дава съблазнителни обещания, а после да изчезва от живота ми.
Последвах буса към залива и паркирах до него. Белият хладилен камион не бе помръднал. Луис не се виждаше никъде. Яхтите, закотвени на кея, бяха тъмни. На малкото пристанище определено не кипеше оживена дейност.
Излязох от шевито и тръгнах към Морели.
— Мисля, че ти казах да чакаш на бензиностанцията — укори ме той. — Не сме тръгнали на парад.
— Реших, че можеш да имаш нужда от помощ с Луис.
Морели изскочи от буса и застана до мен. Изглеждаше опасен в тъмнината. Усмихна се и белите му зъби се откроиха на фона на черната брада.
— Лъжкиня. Тревожиш се за десетте си бона.
— И това също.
Гледахме се в очите известно време и се преценявахме взаимно.
Най-после Морели протегна ръка през отворения прозорец, взе якето си от предната седалка, извади полуавтоматичен пистолет от джоба, пъхна го в колана на джинсите си и каза:
— Е, дай тогава да потърсим моя свидетел.
Приближихме се до камиона и надникнахме в кабината. Беше празна и заключена. На паркинга нямаше други коли.
Наблизо водата се плискаше в кея, яхтите проскърцваха тихо. Имаше още четири кея с четиринадесет места всеки, по седем от всяка страна. Повечето бяха празни.
Обиколихме тихо всичките, като четяхме имената на яхтите и търсехме следи от обитателите им. На третия кей спряхме до голяма яхта със спуснат мостик, на която пишеше: „Момичето на Сал“.
Морели се качи на борда и предпазливо тръгна напред. Следвах го на няколко стъпки. Палубата беше засипана с риболовни принадлежности, мрежи и куки. Вратата към салона беше заключена с катинар. Очевидно Луис не беше вътре. Морели извади от джоба си фенерче и светна в прозореца на кабината. По-голямата част от вътрешността на кабината беше почти гола и изглеждаше пригодена за сериозен риболов. Вместо луксозното обзавеждане, което човек очаква от такава яхта, тук имаше поставени обикновени пейки. Малката кухничка бе претъпкана със смачкани кутии от бира и купчини мръсни пластмасови чинии. Остатъци от някаква пудра проблеснаха на светлината на фенера.