В банковата ми сметка постъпиха десет хиляди долара. Още не бях похарчила и цент от тях. Пречеха ми седемнадесетте шева в задника. Реших, че когато ги свалят, ще направя нещо безотговорно, като например да отлетя до Мартиника за уикенда. Или пък ще си направя татуировка и ще си боядисам косата червена.
Подскочих стреснато, когато някой почука на вратата. Беше почти седем вечерта, а не очаквах гости. Отидох предпазливо до антрето и надникнах през шпионката. Ахнах при вида на Джо Морели в спортно сако и джинси, гладко обръснат и идеално подстриган. Той впери очи право в шпионката. Усмивката му беше нагла. Знаеше, че го гледам и се чудя дали е разумно да му отворя. Махна ми и си припомних момента преди две седмици, когато позициите ни бяха точно обратните.
Отключих, но не свалих веригата. Открехнах леко вратата.
— Да?
— Свали веригата.
— Защо?
— Защото ти донесох пица, а ако я наклоня настрани, за да ти подам кутията през отвора, сиренето ще потече.
— От Пино ли е пицата?
— Разбира се, че е от Пино.
Размърдах се, за да облекча тежестта върху левия си крак.
— Защо ми носиш пица?
— Не знам. Просто така реших. Ще отвориш ли вратата, или не?
— Не съм решила още.
Отговорът ми го накара да се усмихне дяволито.
— Страх ли те е от мен?
— Ами… да.
Усмивката му си остана на мястото.
— Да, би трябвало да се страхуваш. Заключи ме в хладилен камион заедно с три трупа. Рано или късно ще ти платя за това.
— Но не тази вечер?
— Не — отговори той. — Не тази вечер.
Затворих вратата, свалих веригата и отворих. Морели остави кутията с пицата и шестте бири на плота в кухнята и се обърна към мен.
— Струва ми се, че вървиш доста бавно. Как се чувстваш?
— Добре. За щастие, куршумът на Алфа мина през тлъстинките ми и нанесе най-много щети на стената в антрето.
Усмивката му се изпари.
— Как се чувстваш наистина?
Не знам какво точно има у Морели, но винаги успява да преодолее съпротивата ми. Дори когато съм нащрек и внимавам, той може да ме вбеси, да ме възбуди, да ме накара да се съмнявам в здравия си разум и, като цяло, да събуди в душата ми неудобни емоции. Очите му ме гледаха загрижено, а устата му бе стисната сериозно, което опровергаваше небрежния тон на въпроса му.
Прехапах силно долната си устна, но не успях да спра сълзите и те потекоха по бузите ми.
Морели ме прегърна и ме притисна към себе си. Облегна бузата си на главата ми и ме целуна по косата.
Стояхме така дълго. Ако не беше болката в задника ми, вероятно щях да заспя, най-после успокоена и убедена, че съм в безопасност в прегръдките на Морели.
— Ако ти задам един сериозен въпрос — промърмори Морели в ухото ми, — ще ми отговориш ли честно?
— Може би.
— Помниш ли онзи път в гаража на баща ми?
— Съвсем ясно.
— А когато бяхме в сладкарницата?
— Аха.
— Защо го направи? Толкова ли съм способен да убеждавам?
Вдигнах глава, за да го погледна в очите.
— Подозирам, че доста голяма роля изиграха и любопитството ми и бунтовническото ми настроение.
Да не споменаваме и бесните хормони, които ме измъчваха.
— Значи си съгласна да поемеш част от отговорността?
— Разбира се.
Той отново се усмихна.
— А ако сега те любя тук в кухнята… каква част от отговорността ще си готова да поемеш?
— Господи, Морели, имам седемнадесет шева в задника!
Джо въздъхна.
— Мислиш ли, че можем да бъдем приятели след всички тези години?
Доста нагъл въпрос от човек, хвърлил ключовете ми в контейнер за боклук.
— Предполагам, че е възможно. Но няма да се наложи да подписваме мирен договор и да го подпечатваме с кръв, нали?
— Не, но можем да се оригваме заедно над кутиите бира.
— Добре. Точно по такива договори си падам.
— Съгласен съм. Е, след като решихме този проблем, трябва да ти кажа, че искам да изгледам баскетболния мач, а телевизорът ми е у теб.
— Мъжете винаги имат и по някой скрит мотив — промърморих, докато носех пицата към всекидневната.
Морели ме последва с бирите в ръка.
— Как се справяш със седенето?
— Имам си гумен пояс. А ако изтърсиш някоя гадост по въпроса, ще те напръскам със сълзотворния газ.
Морели си съблече сакото, закачи кобура си на дръжката на вратата на спалнята ми, включи телевизора и намери канала.
— Имам няколко новини за теб — каза той. — Готова ли си да ги чуеш?
— Преди половин час може би щях да ти отговоря отрицателно, но след като си ми донесъл пица, съм готова на всичко.
— Не е заради пицата, скъпа, а заради мъжественото ми присъствие.
Повдигнах вежди презрително, но Морели не ми обърна внимание.