— Но е така, милорд! Джентълмен е, понеже го познавам много добре. Та нали е моят… моят…
— Твоят любим ли?
— Да — тихо отвърна тя. — Но господарката ми нищо не бива да знае и затова… затова исках да ви помоля да не й казвате, че сте ни виждали заедно!
— Well! Ами кой е този джентълмен, който ти е завъртял главичката?
— Наричам го Фред, милорд.
— А как е другото му име?
— Всъщност би трябвало да си мълча, но на вас мога да го кажа. Той е Фред Уилсън, богат плантатор от Тексас. Често посещава банкера Олбърс отсреща. Виждал ме е през прозореца и се е влюбил в мен.
— Олбърс ли? Това не е ли дебелият господин, който сега седи на балкона?
— Да, той е, а онази лейди е мис Маргарет, дъщеря му. Тя идва често при моята господарка и всички й викат Марга.
Клаузен знаеше вече името на жената, събудила у него толкова жив интерес. Изведнъж една съвсем друга мисъл светкавично прониза мозъка му.
— А има ли твоят любим белег на челото?
— Да! Познавате ли го, милорд? Останал му е от схватка с някакъв индианец.
— Откъде знаеш, че е богат?
— Веднъж ме заведе в жилището си и ми показа цял куп златен прах и златни зърна, донесени от различни негови пътешествия. В най-скоро време пак се кани да заминава.
Момичето се разприказва. Клаузен трябваше да използва това, защото всичко, коетоузнаеше тук, можеше да му бъде от полза.
— Закъде?
— Отива в Мексико при брат си.
— И защо ще ходи толкова далече?
— Брат му, който е алкалд1 в Морелия, му писал, че иска двамата заедно да направят някаква голяма сделка. Прочетох писмото.
— А как се казва алкалдът? Естествено пак Уилсън, нали?
— Не, защото той му е само несъщ брат и името му е Антонио Молес.
— За каква сделка става дума?
— Не пишеше в писмото. Милорд, ще изпълните ли молбата ми?
— Да, но само при условие, че и ги нищо няма да кажеш на любимия си за нашия разговор!
Тя си тръгна, а Клаузен бързо се върна при прозореца. Марга и баща й бяха изчезнали от балкона. Той седна пред писалището и нахвърля листа с менюто. После се приготви заизлизане. Искаше да посети Съмърланд.
Докато се занимаваше с тези неща, не забеляза как тайно обичаната от него жена, облечена вече в черна шумоляща коприна, напусна жилището си, прекоси улицата и влезе в дома на майка Смоли. По-рано мулатката беше приятелка на нейната покойна майка и изпитваше голяма симпатия към красивата девойка. Сега я посрещна с приятелски укори:
— Вчера през целия ден не намери нито минутка свободно време, за да се отбиеш макар за малко при мен!
— Ах, леличко, имах да върша толкова много неща! Още преди обед трябваше да започна подготовката за гостите, които имахме на вечеря, а след като се наобядвахме, татко менА-кара да отида на разходка с коне заедно с противния Уилсъй, към когото има неразбираеми за мен предпочитания. Е, как можех да дойда?
— Изглежда, хич не го обичаш този Уилсън!
— Не, лельо, не го харесвам, дори нещо повече. Можеш ли да се сетиш защо? Намекнал пред татко, че стоял в Стентък само заради мен, и татко настоя да съм възможно по-друже-любна към него. Двамата били запланували някакво много голямо начинание и затова желаелда го обвърже с още по-тесни и здрави връзки. Е, как да не се ядосвам?
— Разбира се, подобно нещо е извънредно неприятно, след като въпросното лице съвсем не ти е по вкуса. Но, почакай, Марга, все ще дойде времето, когато…
— … ще дадеш под наем свободното си жилище, нали това юкаше да кажеш, лельо Смоли?
— Съвсем не, хитрушо такава, но тъй като вече засегна тази тема, нека ти кажа, че вчера най-после го дадох на един наемател.
— На някой истински джентълмен ли?
— Да. Я погледни!
Мулатката разтвори томчето със стихове и с триумфална усмивка показа на Марга титулната страница.
— Ето тук е името му. Прочети го, но ясно и на висок глас!
— Рихард Клаузен! Леличко, нима е възможно? При теб ли живее?
— При мен! — кимна тя с много важна физиономия.
— Но как се случи така? — попита девойката и радостно изненадана, плесна с ръце.
— Толкова неочаквано, че извърших направо непростима грешка, дете мое. Представиси само, за пръв път през целия си живот леля ти Смоли се държа неучтиво и безцеремонно, и то към най-истинския джентълмен, какъвто изобщо може да има, към твоя любим поет! Девойката не успя да й отговори, защото точно в този момент звънчето иззвъня и прислужницата се появи.
— Мистър Клаузен носи листа с менюто, мадам. Да влезе ли?
— Естествено, веднага, винаги щом дойде. Запомни го добре, Сара!