— Да, останете! — помоли го Олбърс. — При тези обстоятелства Марга не бива да е без закрила!
Двамата тръгнаха — банкерът към пощата, а Съмърланд към жилището на Уилсън, което му бе добре описано от Олбърс…
След като излезе от дома на банкера, негодникът се спусна малко надолу по улицата, после мина на отсрещната й страна и се върна обратно. Все още бе твърде рано, за да завари Сара в стаичката й. Въпреки това той се качи горе и я зачака да дойде. Помогна й както при нейното преобразяване от момиче в момче, тъй и при събирането на багажа, който смяташе да вземе със себе си. Щом приключиха с тези приготовления, той я попита:
— Още ли е будна майка Смоли?
— Не.
— Какво е положението с входната врата?
— Отворена е. Освен това донесох ключа й тук.
— А ключа за стаята на Клаузен?
— Ето го.
Той взе двата ключа и й нареди:
— А сега върви, Сара! Не бива да ни виждат заедно. Ще ме чакаш между върбите малко по-нагоре от къщичката на сал-джията!
— Всичко ще направя както казваш, но моля те, ела по-бързо! Сара наистина изглеждаше прелестно в новите си дрехи. Той я прегърна и няколко пъти я целуна по устните.
— Ей сега ще дойда. Но хайде, тръгвай вече!
След като тя излезе, Уилсън духна свещта, заключи стаята и безшумно слезе на първия етаж. Там отвори вратата на жилището на Клаузен, заключи я пак отвътре и започна да претърсва стаите. Не му беше нужна нито свещ, нито лампа, защото светлината от уличните фенери нахлуваше през прозорците, а и полилеите от гостната на Олбърсови допълнително вършеха своето.
Още от самото начало търсенето му се увенча с успех. Уилсън започна с библиотеката, там видя писалището, на чиито чекмеджета ключовете си стояха пъхнати, и ги отвори едно подир друго. В едно от тях намери портфейл, оставен върху ня колко фишека с монетИо Взего и се приближи до прозореца.
— Открих я! Ето я депозитната разписка заедно с няколко чека, за които дори и неподозирах, а там е и сухата пара, получена от Олбърс. Това ми стига. Сега остава само даси разчистя сметките с него!
Той заключи пак всички чекмеджета и приспали близо зад пердетата, за да наблюдава къщата отсреща. Светлините в гостната бяха угаснали. Вместо тях в стаята с балкона на долния етаж гореше една лампа. Сигурно хората, които се намираха там, седяха зад нея, защото по пердетата не се забелязваше нито следа от нечий силует или сянка.
— Дали той е все още там? — попита сам себе си Уилсън. Въпросът му веднага получи отговор. На осветения балкон се появи Марга, а след нея и Клаузен. Те се подпряха на перилата съвсем близо един до друг и се загледаха към улицата, сякаш очакваха някого.
— По дяволите, изглежда са станали близки, съвсем сами са! Ха, Бога ми, той слага ръка на раменете й, леко и колебливо, но все пак! И тя не се противи! А-а, тъй ли стоятнещата! Чакай, подлеце! Ако кръвта ти се е разгорещила, знам как да ти помогна. Ще ти направя малко кръвопускане! Ами кой ли е онзи дебелак, дето се задава тичещком по улицата? Наистина Олбърс! Къде ли е ходил? Дали е бил в полицията? А къде ли се е дянал онзи нещастник Тим Съмърланд? Никакъв не се мярка! Ето че сега се прибират в стаята.
Нямаше съмнение, че в стаята с балкона се завърза оживен разговор, защото сенките издаваха необикновената възбуда на хората. Не след дълго Олбърс и Клаузен напуснаха къщата. Единият от тях се отправи към центъра на града, а другият пое в посоката, накъдето се намираше жилището на Уилсън.
— Какво ли са замислили? Несъмнено са решили да ме преследват. Само че сметките им ще излязат криви!
Измина доста време, преди някой от тях да се върне. Ето че се зададе един файтон, който спря отсреща пред дома на банкера. От него слезе Клаузен. Той изчезна в къщата, но съвсем скоро отново излезе и пресече улицата.
— Идва насам. Вече е време!
Уилсън се наведе и пропълзя под писалището. Чу се отварянето на входната врата. После Клаузен влезе в стаята и запали лампата. Той извади бельото си, отвори гардероба и започна да събира багажа си…
Отсъствието на Олбърс и Съмърланд дари на Клаузен мигове на върховно блаженство. Марга беше станала от дивана и се беше приближила до него с думите:
— Наистина ли не е възможно да се заблуждавате, сър?
— Не. Та нали с бягството си самият той даде най-убедител-ното доказателство, чене сме се излъгали!
— Какъв човек! И толкова дълго сме били в неговата опасна близост, без изобщо даподозираме какво ни заплашва! А и онзи нож… направо беше страшно!