— Какъв късмет! Сара, терцеронката! Където е тя, там е и Уилсън!
Той изчака, докато Сара се оттегли навътре в стаята, и после влезе в къщата. По външния й вид в нея можеха да живеят само най-обикновени хора. Клаузен се озова направо в единственото помещение на приземния етаж. То беше твърде оскъдно обзаведено, но всичко беше чисто. Една старица се надигна от креслото, където беше задрямала.
— Извинете, майчице, че ви смущавам! Тук над вас живее дон Карло Пискалдо, когото търся, нали?
Той спомена първото име, което му хрумна в момента.
— Дон Карло Пискалдо ли, сеньор? Не, при мен не живее такъв човек, а и никога не е живял. Дала съм стаите си на дон Томасио, който пристигна тук едва вчера и веднага пак напусна Мексико за няколко дни.
— Да, това съвпада, трябва да съм объркал само имената. Благодаря ви, майчице, налага се да поговоря с донята!
Той излезе от помещението, изкачи се горе по тесните стъпала и почука на вратата. Отвътре някой тихо му извика да влезе и младият човек прекрачи прага.
Да, тя беше! Отправила поглед към вратата, Сара незабавно го позна. Пролича си по уплахата, накарала лицето й да пребледнее въпреки мургавия цвят на кожата й.
— Милорд Клаузен! — възкликна тя, като се хвана с ръце за масата, до която беше застанала.
— Аз съм, Сара! Защо се изплаши?
— Аз… аз… не съм се изплашила. Това… това е само от радост!
— Така ли? Тогава ми позволи да седна! Къде е мистър Уилсън, който тук се нарича Томасио?
— Отиде в Морелия при брат си.
— Кога ще се върне?
Тя втренчи поглед в лицето му и се опита да разгадае мислите му.
— Сара, истината! — настоя той със заповеднически глас.
— След четири или пет дни.
— Каква работа има там?
— Не знам.
— Къде е багажът му?
— Тук.
— А писмата и другите книжа?
— Също са тук.
— Покажи ми ги!
— Нямам право, сър, а и са заключени. И аз не бива да ги виждам.
— Къде са?
— Ей в този скрин.
— Добре. Тогава сам ще си помогна.
Той взе ръжена, пъхна края му под капака, напъна и ключалката отхвръкна. Тя не се осмели да се противопостави, нито да възрази, макар и с една дума. Дълбоко под бельото Клаузен намери скрит един портфейл и завързано с връв пакетче, съдържащо какви ли не документи и писма. Отвори портфейла и на лицето му се появи тържествуваща усмивка. Той откри там както своята депозитна разписка и откраднатите чекове, тъй и всички ценни книжа на Олбърс на обща сума от петдесет хиляди долара. Все пак, изглежда, Уилсън не се чувстваше в пълна безопасност и беше отложил осребряването им за по-късно. Клаузен прибра портфейла в джоба си и отвори пакетчето с различни книжа. То съдържаше листове, на които Уилсън се беше упражнявал в подправянето на подписи, както и малка сбирка от различни монограми и печати. Всичко това бе сигурно доказателство, че често се е занимавал с фалшификация на документи. Там се намираха и няколко писма. Младият човек разгърна изписаните листове и хвърли бегъл поглед на съдържанието им. Последното от тях беше с по-нова дата и изглежда, силно привлече вниманието му. След като го прочете, той върна останалите документи на мястото им, а въпросното писмо сгъна и пъхна в джоба си. После попита:
— Говорил ли ти е за граф Ернано?
— Никога.
— В Стентън ми каза, че имал много златен прах и нъгитси.
— В Ню Орлиънс продаде част от тях. Останалото се намира в долния сандък.
Клаузен разби и неговите ключалки. Вътре имаше няколко тежки торбички, чиято стойност сигурно беше доста голяма.
— Всичко това е ограбено! Той не бива да получи нито едно зрънце злато!
— Ограбено ли? — изплашено попита тя. — Не, Фред не може да направи такова нещо!
— Но го е направил, Сара! От мастър Олбърс отмъкна петдесет хиляди долара, от мен — няколко хиляди, а това злато е плячкосал от златотърсачите, които е избил.
— Избил ли ги е? Боже мой, сър, май че не чух добре.
— Много добре чу. Той е убиец, разбойник и фалшификатор. Избяга от Стентън в среднощна доба само защото полицията го търсеше. Белегът на челото му не е от някакъв си индианец, а от мен. Срещнахме се с него насред прерията. Беше заедно с цяла шайка разбойници и убийци и аз му нанесох този удар, от който му остана белегът.
— Не, не, това е невъзможно, милорд Клаузен! Тя се хвърли на канапето и закри лицето си с ръце. Той реши да изиграе най-силния си коз.
— И не само това! Той и теб измами!
— Мен ли? Никога!
— В същото време, докато те е посещавал, той поиска ръката на мис Марга. Самият аз бях неволен свидетел. Това стана в деня на неговото бягство.