— Преследването му е започнало вече. Още с пристигането си тук изпратих един доверен човек да отиде до Морелия, а сега, след като съм запознат още по-добре с нещата, ще наредя и на втори вестоносец да тръгне на път. Той ще се погрижи за всичко не по-зле и от самите нас. Междувременно няколко мои работници отидоха в гората, за да докарат труповете на убитите бандити. Разполагам с основателни причини да мисля, че тук сме си имали работа със същите хора, които вилнеят и в околностите на Керетаро.
Той стана от мястото си и излезе, но скоро се върна.
— Куриерът тръгна и бъдете сигурен, че полицията ще вдигне на крак цялата околност и съвестно ще си свърши задълженията, тъй че спокойно можете да останете тук.
— Самият аз нямам нищо против, дон Ернано, но моят спътник още днес трябва да се върне в столицата Мексико.
— Има ли основателна причина?
— И то каква! Наетото от Уилсън жилище трябва да бъде наблюдавано от човек, който лично го познава. Ако не го заловим още тук, той непременно ще се върне в онази къща.
— В такъв случай съм принуден да дам съгласието си. Сеньор Съмърланд ще получи от мен няколко реда до полицията и тогава всички нейни сили ще му бъдат на разположение. А сега, дон Клаузен, нека ви покажем вашата стая, за да можете да си починете!
Клаузен се усмихна при мисълта, че след една толкова кратка езда му била необходима почивка. Графинята стана от мястото си.
— Позволете ми, сеньор, да ви придружа и ме последвайте!
— Бъдете така добра да ме почакате само една минутка! Той излезе на верандата. Съмърланд не беше издържал толкова дълго да стои в луксозно обзаведеното помещение и беше излязъл на открито.
— Тим, трябва веднага да се върнеш в столицата!
— Добре, сър, това ми е безкрайно приятно. Дяволски малко съм пригоден за графски обноски!
— Нека те придружи нашият водач! От дон Ернано ще получиш препоръчително писмо до полицията и след като го предадеш, ще започнеш да наблюдаваш къщата, където Уилсън е наел стая. Не знам името на улицата, но от Сара можеш да научиш всичко необходимо. Не мога да ти кажа кога ще дойда, обаче зърнеш ли го, не го изпускай повече от очи!
— All right! Не се безпокой за мен!…
След като огледа стаята си, Клаузен слезе в градината. Оттам видя как изнасяха от гората убитите бравероси. Побърза да се присъедини към групата хора, които се бяха насъбрали около труповете с начернени лица, и научи, че са намерили само мъртъвците, а ранените вече били изчезнали. Графът също се приближи.
— Измийте лицата им! Може би сред тях ще открием някой познат.
Изпълниха нареждането му и веднага щом можаха да различат чертите на лицата на петте трупа, един от работниците възкликна:
— Per dios! Алкалдът на Морелия!
— Да, той е, познавам го — потвърди графът. — Как ли един такъв чиновник е попаднал сред бандитите?
Клаузен се надвеси над трупа, за да претърси дрехите на човека, чиито гърди бяха пронизани от куршум. След като разкопча и ризата, той забеляза, че в него все още тлееше искрица живот.
— Не видяхте ли, че още диша? Донесете вода! Раната беше смъртоносна. Сигурно куршумът беше минал съвсем близо до сърцето. Докато преглеждаше малката дупка, оставена от оловото, раненият болезнено потрепери. Но това не смути Клаузен. Именно тази болка бе най-подходящото средство да го върне в съзнание, макар и само за някоя и друга минута. И действително клепачите му се повдигнаха, ала веднага пак безсмислено се отпуснаха. След малко бавно се отвориха за втори път. Графът се наведе над него.
— Антонио Молес, смъртта те е сграбчила в ноктите си. Нима искаш да умреш, без да се покаеш?
Раненият мълчеше. Изглежда, първо се мъчеше да си припомни случилото се. После едва чуто промълви:
— Простете!
Клаузен измъкна писмото от джоба си и го поднесе пред гаснещите очи на алкалда с въпроса:
— Вие ли сте го писали?
— Да.
— Къде е брат ви?
— В гората. Искаше… да освободи… графа…
— Дон Ернано, виждате, че съм ви казал истината. После младият човек пак се обърна към умиращия:
— Къде е отишъл сега?
— Не знам… Санта Мадона… моли се за мен… умирам. Исках… да стана богат… моята длъжност ме закриляше… аз съм предводителят на…
Той се опита да се надигне, по тялото му преминаха конвулсивни тръпки, от устата му бликна кръв и накрая алкалдът се отпусна и издъхна.
— Бог да се смили над душата му! Той е бил предводител на браверосите и е насочил срещу мен един от най-подлите си удари. Все пак му прощавам! — прошепна графът.
В останалите четири трупа нямаше никакъв живот. На първо време отнесоха и петимата мъртъвци настрани.