— Не.
— Много чудно! Намерили са го в жилището ви! При тези думи Уилсън пребледня, но отвърна:
— Тук нямам никакво жилище. Едва от вчера съм в града и отидох да живея при моя брат.
— Значи наистина не сте наемали стая за себе си и едно друго лице, пристигнало тук облечено като момче, което обаче сега носи женски дрехи, а?
— Не съм.
— Тогава сигурно нямате никакви претенции за намерените вещи там, нали?
— Какви са те?
— Това писмо, цяла колекция от листове с различни шрифтове и подписи, която навежда на какви ли не мисли, няколко торбички, пълни със златен прах и нъгитси, и най-накрая един портфейл с ценни книжа, които са изчезнали внезапно и при твърде странни обстоятелства от Стентън, щата Арканзас. Желаете ли да ви ги върнем?
— Тези неща не ме засягат! — отвърна Уилсън, но по гласа му си личеше какви усилия му струваха тези прецедени между зъбите думи.
— И момичето ли не ви интересува?
— Не.
— Но тогава може би ще ви интересува поне това писмо, пуснато в пощата на Стентън, а? — И той му подаде неговото собствено писмо, изпратено до брат му.
— Също не. Изобщо не разбирам какво искате от мен. Идвам вчера при моя брат, излизам днес с него на разходка, а на връщане, въпреки неговото важно обществено положение, ме задържате!
— Сигурно не без основание. Разходката е била изключително войнствена. Алкалдът не се върна…
— Но какво ме засяга това? Все някога ще си дойде. Разделихме се, понеже той имаше да прави някакво служебно посещение.
— В дома на граф дон Ернано, комуто е разказал какво увлекателно приключение е преживял заедно с вас. Той е все още там и аз имам намерение днес да отида да го посетя.
Въпреки голямото си самообладание Уилсън не успя съвсем да скрие какво впечатление му направиха тези думи. Все пак с дързък и предизвикателен тон, той отговори:
— Нямам абсолютно нищо против!
— Също и срещу хората, заедно с които ще направя посещението?
— Те са ми съвършено безразлични.
— Е, това би трябвало първо да се докаже. Я се обърнете и погледнете зад вас!
Уилсън се извъртя и се озова с лице към стаята, на чийто праг се появиха графът и Клаузен. Щом зърна младия човек, негодникът отстъпи две-три крачки назад, но после направи едно движение, сякаш се канеше да се нахвърли срещу него. Все пак, изглежда, в последния миг промени намерението си и съвсем хладнокръвно попита:
— Кои са тези сеньори?
— Я не се преструвай, мастър Уилсън! — обади се Клаузен. — Играта свърши! Или наистина си решил да твърдиш, че не ме познаваш?
— А вие да не би да твърдите, че ме познавате?
— За съжаление имам това нещастие — отвърна младежът и обръщайки се към съдия-следователя, продължи: — Сеньор, в този човек разпознавам лицето, за което дадох протоколираните от вас показания!
— А аз — заговори Уилсън с привидно хладнокръвие — разпознавам в този човек най-долния лъжец, който изобщо съм виждал.
— Добре, добре! — намеси се следователят. — Всичко ми е съвсем ясно относно вашата личност. Ако имах и най-малките съмнения, което след думите на сеньор Клаузен е просто невъзможно, щях да ви направя очна ставка с някой си сеньор Съмърланд и някоя си Сара. И двамата са готови да дадат необходимите сведения за вас. С вас нямам повече никаква работа и още утре с достатъчно сигурна охрана ще ви изпратя в столицата Мексико, където ще ви очаква каквото сте заслужили. Можете да се оттеглите!
На следващия ден вратата на затвора се отвори и Уилсън бе изведен на двора, където го качиха на един кон и там го вързаха. Един подофицер и няколко кавалеристи поеха охраната му. Подофицерът прибра документите по предаването на затворника в кобурите на седлото и след като обградиха Уилсън от всички страни, малкият отряд потегли на път към столицата.
Уилсън нямаше никаква възможност да управлява коня си и затова един от кавалеристите го водеше за юздите. Освен това ремъците, с които беше вързан, не му позволяваха изобщо да се помръдне, тъй че колкото и да напрягаше мозъка си, колкото и да беше находчив, колкото и да се оглеждаше наоколо, не виждаше никаква възможност за бягство. Кавалеристите яздеха мълчаливо и едва когато стигнаха до онова място в гората, където беше нападнат графа, предводителят на отряда каза:
— Сигурно това ще е краят на безчинствата ти, негоднико! Тукашното правосъдие не се шегува!
— Quien sabe, кой знае! — прозвуча предизвикателният отговор.
Като че ли тези думи бяха някаква предварително уговорена парола, защото веднага след това от двете страни на пътя изтрещяха няколко изстрела. Подофицерът и двама от неговите хора паднаха от конете. Останалите понечиха да се противопоставят на изскочилите между дърветата нападатели, обаче, щом разбраха, че неприятелите ги превъзхождат по численост, зарязаха арестувания, обърнаха конете и препуснаха в галоп.