— Ай, ай, сър? Добре ги помня.
— Е, този негодник им е избягал и е на борда ни, като се представя за Франк Холбърн от Уилмингтън.
— Мътните го взели, сър, истина ли е?
— Абсолютно съм сигурен и с няколко реда подканих мистър Клаузен да дойде да го вземе от западния остров.
— Наистина това е нещо друго. Този човек ще си получи заслуженото и аз ще отклоня кораба на няколко румба от вятъра.
«Юниън» изви нос на изток. Привечер видяха дълга тясна ивица. Това беше образуваният от наноси остров на Мисисипи, който беше избран от Уилямс. Той нареди да извикат при него Уилсън.
— Франк Холбърн, приготви се за слизане на сушата!
— Че какво ще правя на сушата, кептън?
— Ще ме придружаваш.
Капитанът искаше да уреди цялата работа без излишен шум и разправии. Заповяда да свалят в лодката буренце с вода и храна, а после двамата с Холбърн се спуснаха в малкия плавателен съд, «Юниън» беше легнал на дрейф. Лодката се отблъсна и пое към острова. Докато гребяха, Уилямс обясни:
— Необходимо ни е да направим тук малък склад с провизии. Аз ще задържам лодката, а ти занеси нещата на сушата!
Щом спряха на брега, Холбърн свали буренцето, а после се върна да вземе и чувалчето със сухари. Той не подозираше нищо за намеренията на капитана и когато пак се върна, много се учуди, че Уилямс отблъсна лодката и загреба към кораба.
— Кептън, не трябва ли да занесем нещата на по-сигурно място?
— Не, защото складът е само за теб, мистър Уилсън. Нямам нужда от бандити и убийци на борда си. Затова оставаш тук! Гуд бай!
При тези думи Уилсън се олюля и залитна една-две крачки назад. Не беше способен да издаде никакъв звук, а когато от треперещите му устни се отрони първият вик за помощ, лодката беше вече толкова далеч, че капитанът нищо не можа да чуе. Тогава негодникът сви юмруци и ги размаха заплашително. Проклятията и ругатните, отправени към кораба, замряха в безкрайната пустош, където трябваше да остане като единственото живо човешко същество…
Пощенската кола от столицата Мексико пристигна във Вера Крус. Освен няколкото местни жители от нея слязоха Клаузен, Съмърланд и Сара.
— Слава Богу — каза Съмърланд, — че най-сетне се отървахме от този злощастен сандък. Вече никой не може да ме накара да се кача в такъв ужасен Ноев ковчег! Това е толкова сигурно, колкото е сигурно, че шапката ми е на главата! А сега накъде, сър?
— Най-напред отиваме в странноприемницата. После трябва незабавно да се огледаме за Уилсън. Във всички случаи той е дошъл до тук, за да напусне страната с някой кораб. Налага се да проверяваме всеки плавателен съд, който се кани да вдигне платна.
— Но защо е необходимо първо да отида до странноприемницата? Веднага ще започна издирването, сър. Само ми кажи къде мога да те намеря!
— Ей в тази странноприемница. Вярно, че изглежда твърде обикновена, но е все едно. Ще заведа Сара до стаята й, а после отивам до митницата, за да нямаме никакви пречки, ако ни се наложи набързо да отпътуваме.
Съмърланд се насочи към пристанището. Клаузен се погрижи най-напред за терцеронката, а после се отправи към митницата. Щом каза името си, митническият служител го попита:
— Сеньор, познавате ли капитан Уилямс?
— Да, тук пристигнах с неговия кораб.
— Тогава това писмо е за вас. Той го остави, преди да отплава.
Клаузен го отвори и прочете редовете. Лицето му се озари от радостна усмивка. Попита:
— В пристанището намира ли се някой кораб, който скоро ще тръгва за Ню Орлиънс?
— Параходът «Манхатън» ще отплава още днес, сеньор. Хубав кораб, почти нов, чудесен капитан! Отива нагоре, чак до Мемфис и Кеъроу, но естествено спира и в Ню Орлиънс.
Едва ли можеше да има друг по-изгоден и по-удобен случай от този и Клаузен побърза да отиде на кея и да се качи в една лодка, за да го откара до парахода. Капитанът се съгласи да вземе на борда тримата пътници, а след като научи най-необходимото и се запозна с полицейските пълномощия и препоръки на Клаузен, дори заяви, че няма нищо против да се отклони малко от пътя си и да се отбие до онзи остров в Мисисипи.
Младият човек доста се поизмъчи, докато намери Съмърланд. После двамата отидоха да вземат терцеронката и се качиха на парахода. Скоро къщите на Вера Крус и дебелите зидове на Сан Хуан де Улуа изчезнаха на хоризонта. Тогава с тайнствено изражение на лицето Съмърланд се приближи до Клаузен и го попита:
— Я ми кажи, сър, намираме ли се вече в открито море?