— Естествено! — усмихна се Клаузен на това странно въведение.
— Well! Тогава трябва да ти предам ей това нещо.
— От кого е?
— От графиня Ернано. Когато се сбогувахме с нея, тя ме дръпна и ми каза, че е за твоята могъща вълшебница, но ме помоли да ти го дам едва след като се озовем в открито море.
Клаузен отвори малкото изящно пакетче. То съдържаше една кутийка, а вътре в нея имаше тънък, фино изработен златен пръстен, в чиято розетка бе поставен голям искрящ извънредно скъпоценен диамант. Младият човек беше виждал пръстена на ръката на графинята и често се беше възхищавал от огнените отблясъци на камъка му. Това беше безценен подарък.
— А после пък и графът ми пъхна нещо в джоба. Искаш ли да го видиш?
— Какво е то?
— Ей това дебело писмо.
Той му подаде един плик и Клаузен го отвори. С удивление заразглежда намиращите се вътре листове и възкликна:
— Нима е възможно?
— Какво, сър?
— Приема ли тези документи, те ме правят милионер!
— Bounce! Тогава ще ти кажа само едно: приеми ги! И какво пише в тях?
— Това са напълно редовни и юридически валидни документи за собственост върху десет левги от най-хубавата земя в Тексас! Тим, направо се вкамених от смайване!
— Тогава внимавай да не се превърнеш в стълб от сол, както е станало с вещицата от Ендор на времето, когато загинали Содом и Гомор! Но графът е голям симпатяга, сър! Това е толкова сигурно, колкото е сигурно, че шапката ми е на главата!
Изминаха няколко дни, докато Клаузен свикне с мисълта, че е собственик на толкова обширна по размерите си земя. Естествено и дума не можеше да става да отблъсне подаръка, нещо, което първоначално му беше минало през ума. Съвсем спокойно можеше да го приеме, тъй като сигурно не беше струвал на графа и пукната пара.
Сините прозрачни води започнаха да пожълтяват и да стават все по-мътни и по-мътни — сигурен признак, че приближаваха към устието на Мисисипи. Капитанът измени курса на северозапад и изпрати един моряк да се изкачи на наблюдателницата. Постепенно пред далекогледа му изплува тъмна черта, която се приближаваше с всяка изминала минута.
— Това е западният остров, сър! — каза капитанът на Клаузен. — Ако вашият човек наистина се намира там, скоро ще го открием.
— Виждам някакъв мъж — докладва морякът от наблюдателницата. — Размахва дрехата си!
— Отклони малко на запад! — изкомандва капитанът. — Машини стоп! Легни на дрейф!
Спуснаха лодка и вторият офицер скочи в нея заедно с четирима гребци, за да вземат човека, който отчаяно им правеше знаци.
— А сега изчезнете за малко, сър. Иска ми се да чуя каква ли история ще ми разкаже този тип, за да обясни положението, в което се намира! Сигурно ще внимава много да не спомене името «Юниън», тъй като после би трябвало да отговори и на въпроса защо хората от този кораб са го зарязали тук.
Клаузен и Съмърланд се оттеглиха в каютата си. След като Уилсън стъпи на борда, параходът отново пое по своя курс. Отведоха негодника при капитана, който го измери с пронизващ поглед.
— Кой сте вие?
— Казвам се Том Хелуърт, сър, и живея в Савана, щат Джорджия.
— Дрехите ви издават, че сте моряк. Как попаднахте на този остров?
— Плавах с бързия платноход «Айова» от Хавана за Галвестън. При последната буря корабът ни се натъкна на скала и потъна. Аз съм единственият човек, който се спаси на този остров.
— Ами кой спаси буренцето с вода и храната, които са видели при вас?
Уилсън не успя съвсем да скрие смущението си.
— Водата ги изхвърли на брега.
— Много добре, драги! Човек направо да ви ожали, че сте бил принуден да издържите тук толкова дълго време. Последната буря беше преди две седмици. Как се казва капитанът на «Айова»?
— Смит.
— Дали не се заблуждавате? Струва ми се, че вашият кораб е бил «Юниън», а капитанът се е казвал Уилямс, нали?
Уплаха скова езика на Уилсън.
— «Юниън» не ще и да чуе за някой си Франк Холбърн от Уилмингтън. Случайно да го познавате?
— Не, сър. Казвам ви истината. Дайте ми едно място на вашия параход до Ню Орлиънс. В замяна ще работя на борда колкото сили имам!
— Ще получите място, но какво, ще видим! А сега вървете! Уилсън се отправи към предната палуба. Дали действително се беше спасил или може би на борда на «Манхатън» го заплашваше още по-голяма опасност, отколкото на самотния остров в устието на Мисисипи? Тъкмо се канеше да се приближи до боцмана, за да поиска някаква работа, когато почувства на рамото си нечия ръка. Обърна се, извика от уплаха и отскочи крачка назад.