— Не, недей, съобщи й за мен — усмихна се той на недоверието, което бе събудило неговото облекло. — кажи й, че трябва да говоря с нея.
— Тогава ви моля да почакате!
След доста време, несъмнено едва след като прислужницата бе описала на господарката си посетителя с всички подробности, той бе пуснат да влезе, но стигна само до преддверието, където го посрещна една доста закръглена чисто облечена жена, която бе може би на около четирийсет години и чийто цвят на лицето издаваше произхода й от някоя хубавичка coloured lady.
— Милейди, извинете, ако…
— Моля ви, майка Смоли и нищо друго! — бързо го прекъсна тя.
— Е, добре, майко Смоли! В една обява прочетох, че давате изискано жилище с хубава храна.
— Вярно е, но прочетохте ли и на кого го давам?
— На истински джентълмени.
— Значи не и на някой от мнозината, които се наричат така, без да са такива, а само на хора, които с право мога да причисля към джентълмените.
— Майко Смоли, този вид хора са извънредно голяма рядкост тук в Югозапада.
— Тогава просто жилището ми ще остане празно. В дома си приемам само такива хора, за които освен строга хазайка мога да бъда и добрата майка Смоли. Изпраща ли ви някой?
— Не. Самият аз реших да живея при вас, в случай че личността ми ви се хареса, а и на мен ми допаднат вашите стаи. Тя не успя да сдържи една лека усмивка.
— Моето жилище сигурно ще ви хареса, но я ми кажете кой сте и какъв сте? Предполагам, че сте ловец или трапер, а?
— Ако се съди по сегашния ми вид — да. Идвам от Скалистите планини и не съм имал възможност да сменям нито дрехите си, нито бельото. Мислех да го направя едва след като се настаня да живея в града.
— И защо искате да живеете тъкмо в Стентън?
— Защото тук се намира печатницата, с чиято помощ възнамерявам да публикувам някои мои неща. Тя го погледна учудено.
— Да не би да сте някой учен или пък дори и поет?
— Може би. Предприемам далечни пътувания единствено заради науката. Името ми е Рихард Клаузен.
— Ри… Клау… зен, моля, моля ви, сър, та влезте тук де! Жената бързо отвори една врата, побутна го да прекрачи прага на много хубаво подредена стая, измъкна от препълнена с книги етажерка едно подвързано с кадифе томче и му показа заглавието.
— «Любовни песни», сър. Вие ли сте ги съчинили?
— Да, от мен са.
— Нима е възможно! Мъжът ми беше немец, остави ми много ценна библиотека, а любимите му книги бяха именно вашите. Не мога да ги прочета, но знам заглавията им и ги пазя в стаята си като някаква светиня. Ще ви дам въпросното жилище, трябва да го вземете! Елате, ще ви го покажа!
Изведнъж тя се беше оживила до неузнаваемост. Изскочи навън, бързо изкачи стъпалата и му отвори три помещения, които можеха да задоволят всички претенции на един образован човек.
— Тук е спалнята, а тук — всекидневната с балкон. Това е библиотеката, където можете да работите. На никой друг не бих поверила книгите с такова удоволствие, както на вас!
— Добре, ще остана да живея тук. Ами цената?
— За това ще говорим по-късно. Първо се огледайте да видите дали наистина ще ви хареса при мен! Няма да ви пусна да си отидете, а ако ви липсва нещо, само ми кажете и веднага ще ви го набавя.
— Що се отнася до бельото и подобните неща, да. Навярно ще трябва да помоля за помощта ви, добра ми майко Смоли, но другото ще съм принуден да поема самият аз. А и конят ми, останал в странноприемницата, се нуждае от присъствието ми.
— Ще изпратя да го доведат тук. В задната постройка имам прекрасен обор, който сигурно ще ви задоволи.
Когато се свечери, с помощта на търговеца на дрехи и на фризьора от Клаузен бе станал съвсем друг човек. Щом се върна, за да се представи в новия си външен вид на своята хазяйка, от смайване тя силно плесна с ръце. После отиде при книжаря и собственика на печатницата, който същевременно беше и издател на «Утринни и вечерни стентънски новини», и бе приет от него с голямо внимание. Там се осведоми къде е жилището на адвоката Съмърланд. В Престън на Ред Ривър той се беше разделил с храбрия Тим, за да предприеме още едно пътешествие из Индианската територия, и ето че сега не искаше да прекара нито един ден в града, без да го е видял. Но за съжаление не го завари у дома. Както му каза прислужницата, вечерта той бил поканен на гости у банкера Олбърс заедно с цялото семейство.
Клаузен се върна в жилището си и там започна да се занимава в библиотеката на починалия търговец от Мисисипи. Скоро забеляза, че вторият етаж на голямата къща отсреща е силно осветен. Оттам можеше твърде удобно да се надзърта в стаята му и ето защо той дръпна пердетата.