— Скапано!
За малко щеше да го изтърве. Върна се на параграфа и го зачете, още веднъж и още веднъж.
„УДРЪЖКИ ЗА РИСК: На всички миграционни работници да бъдат удържани не по-малко от 35 кредита и не повече от 65 кредита за всеки разплащателен цикъл, освен когато извършват дейност, която според критериите на Компанията се счита за особено рискована от производствени наранявания и/или смърт, в които случаи удръжките да бъдат не по-малко от 75 кредита и не повече от 125 кредита за всеки цикъл, срещу което Компанията се задължава да осигурява необходимите медицински грижи и/или разходи при смърт, не надвишаващи сумата от 750 кредита за погребалната церемония и/или…“
Той удари с юмрук клавишите и видеоекранът примигна, след което посивя.
Хванали го бяха. Както и да го отричаше, всички мигрита, до един, бяха натикани в дупката.
Роботът приключи с монтажа на последната седалка в транспортера, излезе и зачака следващата пуроподобна тръба да бъде докарана на монтажната линия. Готовият вагон профуча и потъна в пневматичната товарна тръба, отпращаща го към товарния терминал. Но беше станала някаква грешка. Нещо или някой не беше приготвил поредната купчина седалки.
Стен звучно се прозя, когато роботът сърдито запищя към друга машина за квотите. Втората машина не желаеше да поеме вината. Двете защъкаха гневно напред-назад, докато най-сетне някакъв кран не изсипа на площадката помежду им купчина седалки. Роботът се плъзна в търбуха на транспортера. Стен метна една от седалките през рамо и я напъха вътре.
Постави седалката на определеното й място и се заслуша в ядосаното бръмчене на робота, докато я плъзгаше по пода.
Роботът се наведе с горелката. Стен усети, че го облива вълна на гадене. Така щеше да премине целият му живот, в слушане на досадната писклива проповед на сивкавото туловище.
Бутна силно. Седалката се плъзна и се блъсна в робота, и машината запищя, тъй като внезапно сама се бе запоила към седалката и скелета на транспортера.
— Помощ! Помощ! — заврещя тя. — Уведоми главния пулт.
Стен примигна. И прикри усмивката си.
— Разбира се. Ей сега.
Излезе бавно от транспортера и пристъпи към контролния панел на линията, пое си дълбоко дъх и натисна бутона ЗАДАЧА ИЗПЪЛНЕНА. Вратите на тръбата се затвориха и транспортерът се плъзна напред към товарната тръба.
— Уведоми… пулта… помощ… помощ…
И за пръв път, откакто бе повишен като пълноправен работник, Стен изпита удовлетворение от добре свършената работа.
Глава 6
Стен беше „болен“ вече повече от седмица, когато се появи Съветникът.
Всъщност първия ден наистина му беше прилошало. Беше се поболял от страх, че някой може да разкрие малката му игра с робота. Беше сигурен, че ще сметнат това за явен саботаж. Ако имаше късмет, щяха да го напъхат под мозъчната сонда и да прогорят онези участъци от мозъка му, които не пасваха съвсем на профила на Идеалния работник.
Но сигурно имаше и по-лошо. На Вулкан винаги имаше нещо по-лошо. Стен не беше сигурен какво може да е по-лошо. Беше чувал разни слухове за адски работилници, където изпращали най-непоправимите. Но никой не познаваше човек, който наистина да е бил пратен в такава работилница. Може би това си бяха просто слухове — или пък от тези цехове не се връщаше никой. На моменти Стен се чудеше дали няма просто да му изгорят мозъка и да го превърнат в скапан зеленчук.
На втория ден се събуди с усмивка. Беше осъзнал, че никой изобщо не е разбрал какво е станало с робота. Затова реши да го отпразнува — остана си пак у дома и се изтяга в леглото цели два часа след началото на смяната. После изрови няколко от луксозните хранителни продукти, които родителите му бяха скътали в апартамента, и се зазяпа в стенописа със замръзналия снеговалеж. Не беше толкова глупав, че да напъха картата си в слота и да погледа видео или да излезе да отиде в зоната за забавления. Така само щеше да улесни Компанията да разкрие симулацията му.
Снежинките, увиснали във въздуха на стенното пано, го омайваха. Замръзнала вода, падаща от небето. Не изглеждаше много стерилно. Стен се зачуди дали изобщо някога ще намери начин да се измъкне и да се озове на друг свят. Дори тези снежинки да не му изглеждаха особено практични, сигурно си струваше човек да ги види на живо. Всичко сигурно си струваше да бъде видяно — стига да е по-далече от Компанията и Вулкан.
На третия ден вече бе решил, че повече няма да се яви на работа. Не знаеше колко време ще мине преди да се досетят, че симулира. Нито какво го очаква, след като го хванат. Просто си седеше у дома. Представяше си снежинките и какво ли ще е да върви под тях, без никаква карта в джоба, която да му определя къде трябва да отиде и какво трябва да направи.