Момичето го обиколи, после застана пред него и го огледа още миг преценяващо. И се усмихна.
— Много хубаво тяло.
А после усмивката й изчезна.
— Хайде. Обличай се. Аз съм Бет.
Когато той се облече, тя изсипа „реколтата“ му от ризата и му я подаде. Започна да пробира зеленчуците и плодовете — хвърляше настрана недозрелите и пъхаше останалите в една торба.
— Имаш късмет, че те срещнах — каза тя. — Повечето бегълци ги хващат още първия месец.
— Ти отреп ли си?
Тя го изгледа презрително.
— Нямаше да съм жива, ако не бях. Знаем как да залягаме под метлата. Знаем места, където да се крием, места, където те почти никога не търсят. Един добър отреп може да оцелее… може би пет години.
Стен се смая.
— Колко време, откак си избягала?
— Вече три години.
Тя преметна торбата през рамо и се запъти към вентилационната тръба.
— Хайде. Ще те заведа при Орон.
Плъзна се в тръбата, направи му място да се провре и постави филтърния екран на мястото му. След това измъкна от комбинезона си нещо, което приличаше на лента за глава с лампичка, светна я и се промъкна покрай Стен, за да го поведе. От мекото докосване на тялото й устата му пресъхна. Той си пое дълбоко дъх и запълзя след нея.
Отрепите не им обърнаха никакво внимание, когато се измъкнаха от тръбата в отдавна изоставения склад.
Бяха около тридесет души, облечени в изпокрадени от складовете по Вулкан скъпи дрехи, и празнуваха успешното си нападение над един особено богат склад. Повечето вече бяха пияни или упоени. Беше едно от най-странните неща, които Стен беше виждал — купон в абсолютна тишина. Шепотът — дори сред безопасното пространство на домашната им база — беше втората природа на отрепите.
Но още по-странното беше, че всички бяха деца. Най-младата по негова преценка беше не повече от дванадесетгодишна — момиче, разтриващо с масло тялото на едно трйнадесетгодишно момче. Най-възрастното лице, което Стен успя да види, докато Бет го превеждаше през тях, беше на не повече от деветнадесетгодишен младеж. Стен се почувства като старец.
Орон се беше изтегнал в служебната секция на склада. На пръв поглед изглеждаше четиридесет и няколко годишен. Но отблизо можеше да се прецени, че въпреки бялата си коса и изсъхналата ръка е не повече от година по-голям от Стен.
Но най-лошото беше лицето му. Половината се движеше. Другата половина бе мъртва маска.
До него седеше пълничко момиче и лакомо ядеше плодове. Зад него, върху отрупано с пух ложе, лежаха две красиви голи момичета. И двете спяха — или бяха дрогирани.
— Това е Стен — каза Бет. — Беглец е.
Орон се обърна към дебелото момиче и посочи Бет.
— А тя коя е?
— Бет. Последната смяна я изпрати в хидропонната ферма — отвърна момичето, без да спира да дъвче.
Стен замръзна и изви китката на десницата си, готов да извади ножа. Щом това беше бандата на Бет, защо Орон не я познаваше? Орон видя изненадата му и живата част на лицето му се усмихна.
— Фейдал е моята памет — каза той и посочи пухкавото момиче. — А аз съм… аз съм… — Веждата му се присви.
— С прогорен мозък — довърши Фейдал вместо него.
— Да. Те… ми прогориха мозъка. Но не… хвана. Или по-скоро… подейства само частично.
Той посочи лицето си и съсухрената си ръка.
— Тялото ми. И част от мозъка ми. Така че съм с… амнезия.
— Тогава как успяваш да… — почна Стен.
— Всичко, което става през тази смяна, ми е ясно. Но през следващата… няма да помня какво е било преди. Помня как да говоря. Помня, че съм отреп. Че се казвам Орон. Макар че понякога го забравям. И помня също, че съм водачът на тези хора. Но… трябва ми напомнят за… за… имената им. И какво съм им наредил.
— Да, той ни е водачът — каза Бет. — Защото винаги може да измисли къде да нападнем. И къде да се преместим преди да ни удари поредната метла.
— Орон е отреп от дванадесет години — каза Фейдал.
Изглежда, го смяташе за комплимент. Стен реши, че сигурно е права.
— Значи си беглец — каза Орон. — И искаш да се присъединиш към нас?
Стен се поколеба, погледна Бет и сви рамене.
— Разбира се. Защо не?
— Гарантираш ли за него, Бет?
Бет се изненада. Обикновено в такива случаи имаше изпитание… и разпити. Защо сега Орон държеше да заложи само на нейната дума? Хвърли поглед към Стен, който очакваше отговора й. И го видя. Беше изписано на лицето му. Не го интересуваха нито отрепите, нито Орон. Той явно бе убеден в своите способности да оцелее и без тях. Беше тук заради… заради нея.
Стен усети как сърцето му подскочи, когато тя кимна.
— Взимаме ли го в екип?
Бет срещна очите на Орон. И изведнъж се засмя.