Фрейзър скочи от транспортната лента и забърза към зоопарка. Беше нервен заради предстоящата среща… ръчното видео пареше в джоба му. Шмугна се в зоопарка и мина покрай пазача на портала, очаквайки всеки момент някой да го хване за рамото.
Чиновническият му мозък му подсказваше, че няма за какво да се тревожи — беше заличил всичките си следи — нали беше майстор на компютъра и на имперската бюрокрация. Нямаше начин някой да разбере за какво точно е дошъл тук.
Спря пред клетката с тигъра — саблезъб. Настръхна още повече от присъствието на зверовете. Като всички същества в зоопарка, тигърът бе част от генетичната история на човечеството. Ако Фрейзър бе продължил още по-навътре, щеше да се натъкне на древни ленивци и насекоми с гигантски криле, както и на огромни топлокръвни влечуги. Можеше да надуши влечугите дори от сегашното си място, гнило месо и бълбукащи блата…
Убиецът пристъпи до него.
— Взе ли го?
Фрейзър кимна и връчи видеопакета на убиеца. Дълга пауза.
И убиецът каза:
— Чудесно.
— Избрах един, чийто запис можеше лесно да се манипулира — каза Фрейзър. — Само да влезеш, и после е лесно.
Убиецът се усмихна.
— Знаех си, че мога да разчитам на теб. Ти си най-добрият. Имаш усет за компютрите.
Най-после някой да признае таланта на Фрейзър. Само той можеше да проникне в информацията и да обели информацията люспа по люспа, като глава лук.
— А парите?
Убиецът му подаде сгънат лист. Фрейзър го огледа внимателно.
— Нали не може да се проследи?
— Разбира се. Сам ще се увериш.
Фрейзър остана доволен. Съжаляваше само, че Рюкор така и няма да разбере колко умен е той.
Убиецът прегърна Фрейзър през рамо и двамата закрачиха надалече от клетките.
— Човек все се съмнява в чуждата лоялност — заговори Фрейзър.
— Да. Така е — отвърна убиецът.
Ръката му се спусна надолу, изви се и обгърна брадичката на Фрейзър. С лявата ръка го шибна в тила. Чу се едно тъпо „хрус!“ и Фрейзър рухна. Мъртъв.
Наоколо нямаше никого. Убиецът повлече тялото към ръба на клетката и го бутна долу.
Ревовете и звуците на мляскащи челюсти приключиха случая.
Глава 24
Според Махони, Императорът се бе побъркал съвсем. Шеташе около огромен бълбукащ казан, наполовина пълен с някаква зловеща на вид смес, и си говореше сам.
— Малко от това. Малко от онова. Малко чесънче, малко масчица. А сега — пащърнак. Само една щипка. Може би — още една. Не. Я да сложа аз повечко. Такаа. — Императорът най-сетне забеляза Махони и се усмихна. — Идваш тъкмо навреме — каза той. — Подай ми ей оная кутия.
Махони му подаде грижливо гравираната дървена кутия. Императорът я отвори и изсипа шепа дълги червеникави неща. На Махони му заприличаха на изсушени екскременти на извънземни.
— Виж ги само — похвали се той на Махони. — Десет години мъка в биолабораториите, за да се получат.
— Какво са те?
— Чушки, тъпако! Чушки. Люти!
— О, страхотно. Страхотно!
— Не знаеш ли какво означава това?
Махони трябваше да признае, че не знае.
— Чили, човече. Чили. Нямаш ли чушки, нямаш чили.
— И това е много важно, така ли?
Императорът не каза нищо. Само пусна чушките в казана, натисна няколко бутона върху готварската си конзола, разбърка, след което гребна огромна лъжица от кашата и я поднесе на Махони. Загледа го напрегнато, докато Махони опитваше. Не беше ло… и после лицето му пламна, ушите му се изпотиха и той се закашля, за да си поеме дъх. Императорът го потупа по гърба с широка усмивка, след което му подаде чаша бира. Махони я изгълта. И изхриптя.
— Май съм го улучил — каза Императорът.
— Искаш да кажеш, че си го направил нарочно?
— Разбира се. От това нещо би трябвало да ти щръкнат космите на задника. Иначе няма да е чили. — Императорът наля две бири, подкани Махони да се присъедини към него и се разположи върху огромния, отрупан с възглавници диван. — Окей. За този месец си заслужи чека. Сега какво ще ми кажеш за следващия?
— Имаш предвид Торесен?
— Да. Имам предвид Торесен.
— Нула, нула, нула.
— Може би трябва да ускорим нещата.
— Щях да го препоръчам в доклада си. Но е опасно. Можем да издъним цялата работа.
— Как така?
— Заради Лестър. Той казва, че проект „Браво“ доста се е придвижил. И е успял да се добере до него. Лошото е, че ако го спипат, ще останем без човек отвътре.
Императорът се замисли за момент. После въздъхна.
— Кажи му да продължава. — Пресуши чашата си и си наля пак. — А какво става с другото нещо?
— Контрабандата на оръжие? Все още не мога да го докажа.
— Но е факт? Факт е, нали?