— Твоите хора никога ли не си го връщат?
— Разбира се, че не. Антропоморфизъм. Е, от време на време сме принудени лично да изравняваме мярката, която — вашата дума е „съдбата“ — е наложила.
Винетца понечи да му отговори, но в този момент първият взрив изплющя през гробището.
И двамата затичаха към помещенията на охраната, разположени в един тунел пред тях.
Седмица преди това подкупени стражи бяха зазидали заряда в караулната колиба на стражата при главната порта.
Първата експлозия беше малка. Алекс я беше съставил от експлозив, глинено гърне и парченца мрамор, напъхани в него. Сега мраморчетата се разхвърчаха, поразявайки десетината стражи, разположени около портите.
Алекс беше разположил заряда под нивото на кръста.
— Колкото повече рев и ранени, повече ще се разсеят — беше казал.
Винетца настрои ракетомета на обхват и заряд и го вдигна. Прицели се. Докато броеше до десет, чу виковете на офицерите, които подкарваха отделенията си за борба с безредици, за да ги преведат през тунела в затвора…
Натисна бутона. Ракетата изфуча от гърлото, изкашля се за проба и мощният заряд се натресе в целта.
Винетца залегна. Плътният заряд проби тухлената стена и експлодира в тунела.
Докато тя се надигаше, покривът пред очите й рухна. Тя скочи и затича към позицията на Алекс.
— Ако не бях глупак, нямаше да съм тук. Втори и трети заряд. — Алекс натисна взривяващия панел под робата си. Нови два отвличащи заряда избухнаха от различни посоки на затвора. — Гвардията е наш дом. — Четвърти и пети заряди. — Изгърмя и тях. — Време е да си ходим. — Завъртя ключа на главния заряд. И се обърна. С любопитство.
Дромът престана да съществува. Както и стената.
Ударната вълна издуха главната стена, огромни тухли полетяха през тясното пространство и разбиха вътрешната стена на затвора. Тя се срина. Затворниците зареваха от страх и болка.
Алекс грабна уилигъна от земята до себе си и го надигна, готов за стрелба.
През зейналата стена се запрепъваха зашемтени затворници.
— Дай! Дай! — зарева той. Те нямаха нужда от голямо насърчаване. — Хайде, Стен, момко мой! Време е да се махаме. — И врътна последния ключ. Змиевидният заряд, разстлан по паважа само преди няколко мига, изгърмя право нагоре, към нахлуващите стражи.
Той подхвърли в движение оръжието на Стен.
— Да се махаме! Взе да ми омръзва да се мотам тук без работа.
Стен се засмя, коленичи и запръска куршуми по улицата. А след това номадите, все още слисани, последваха двамата тичащи бойци.
Доктора махна небрежно с лапа. Изтрещяха два уилигъна. Четиримата пазачи на портата рухнаха, щом куршумите се взривиха в гърдите им.
Йоргенсен и Винетца заслизаха надолу с насочени оръжия, докато Стен, Алекс и номадите тичаха нагоре към тях. Алекс продължи към портите, откопча чантата с взрива и натисна брояча. Обърна се и закрачи към групата.
— По-добре да залегнем, иначе ще си гледаме собствената леш.
Всички се хвърлиха на земята.
Нов взрив и портите отхвърчаха настрани. Парчета желязо и греди се посипаха върху залегналите бойци.
— Тоя малко не съм го изчислил добре — промърмори Алекс.
Скочиха и затичаха към пустинята.
— Вие почакайте тук — нареди Са’фаил. — Моите хора наблюдават града. Ще слязат надолу да видят кой е толкова тъп, че да излезе извън Атлан без войници, които да го пазят.
Екипът автоматично зае кръгова отбрана, след което се примъкна зад скалите. Винетца измъкна от колана си манерка.
— Фал’иките са ви длъжници — заяви Са’фаил на Стен, след като отпи.
Стен погледна към Доктора. Беше негов ред. Мечокът пристъпи в средата и се завъртя на сто и осемдесет градуса. Мустачките му помръдваха леко.
Стен усети как напрежението се стопи. Автоматично всички — бойци и номади — почувстваха, че дребното същество е техният най-добър приятел. В това се състоеше механизмът за оцеляване на Доктора. Неговият вид всъщност бяха храбри ловци, които бяха унищожили почти напълно дивия живот на родния си свят. Мразеха всички, в това число се мразеха и един-друг, освен по време на половата си активност и в един кратък период, след като се роди мечето. Но излъчваха обич. Доверие. Горко на съществото, което имаше неблагоразумието да спре, за да се окъпе в добрите чувства, излъчвани от това дребно създание.
— Защо — бе попитал веднъж Стен, посред тренировките им в „Богомолка“ — не мразиш нас?
— Защото — отвърна му мрачно Доктора — ме убедиха. Постепенно ни убеждават всички. Обичам те, защото трябва да те обичам. Но това не означава, че трябва да те обичам.