Под екзеците по ранг стояха техниците или „теховете“ — висококвалифицирани и добре платени специалисти. Техните договори бяха със срок между пет и десет години.
Когато му изтечеше договорът, един тех можеше да се върне у дома си като богат човек и да се заеме с личен бизнес — с Компанията, разбира се, разполагайки с изключителни права за дистрибуция на всеки нов продукт, който можеше да се появи — или да се пенсионира.
За един екзек или тех Вулкан твърде много се доближаваше до представата за индустриален рай.
За мигрантите, или мигритата, той беше пъкъл.
За отбелязване е, че спечелилият конкурса на Компанията „Най-доброто име на нашия свят“ интелигентен работник от неквалифицираните мигрита бе използвал паричната награда, за да откупи трудовия си договор и да духне колкото се може по-надалеч от Вулкан.
Фелахи, ратаи, бачкатори — винаги щяха да се намерят скитащи в търсене на каква да е работа мигранти, готови да вършат най-черния труд. Но също както фелахите от древния Египет биха се изумили от механичните умения на своите потомци, така и неграмотната евтина работна ръка от двадесети век би изпитала благоговение към хора като Амос Стен и подобните нему.
За Амос един свят никога не беше достатъчен. Готов да свърши каквото и да е, за да си напълни корема, да се натъпче здраво и да му останат пари за билет за заминаване, той можеше да ти оправи омнито, да накара допотопния ти жътвар отново да проработи и да раздуе мощността на новия ти бот така, че да скочи на шест етажа височина.
След което — отново да тръгне по пътя си.
Жена му Фрийд беше рожба на селско семейство от един затънтен свят, също така изпълнена със страст да види какво може да й донесе поредното кацане на нова планета. Все някога, предполагаха и двамата, щяха да си намерят някой свят, който да им допадне и в който да уседнат. Някъде, където нямаше да има прекалено много хора и на един мъж и една жена нямаше да им се налага да се потят заради чужди интереси. И докато го търсеха, всяко ново място се оказваше по-добро от предишното.
Докато не се озоваха на Вулкан.
Офертата на наелия ги агент им прозвуча идеално.
Двадесет и пет хиляди кредита годишно за него. Плюс безкрайни бонуси за талантлив мъж като него. Дори договор за десет хиляди за Фрийд. И възможност да работят с най-напредналите технологии в галактиката.
И агентът не ги беше излъгал.
Цехът, в който работеше Амос, беше нещо много по-сложно от всяка друга машина, която беше виждал. В недрата на машината постъпваха три потока с различни метали, които моментално се обработваха и свързваха електронно. Допустимото отклонение за композита — на Амос бяха нужни цели две години, докато проумее какво точно се произвежда — бе една милионна от милиметъра, плюс-минус една хилядна от милионната.
А длъжността на Амос беше майстор-машинист.
Но работата му беше една-единствена — да изчегъртва и прочиства налепите, които цехът изхвърляше в отворите за отпадък и които прочистващите тръби не успяваха да засмучат. Всичко останало беше автоматизирано и управлявано от компютър, намиращ се на половин свят разстояние от завода.
Заплатите също така не бяха лъжа. Но наелият ги агент не бе споменал, че един комплект работен комбинезон струва сто кредита, порция соева храна — десет, нито че наемът за трите им мизерни стаички е хиляда кредита годишно.
Докато Амос и Фрийд се мъчеха да измислят как да се измъкнат, срокът до изтичането на договора непрекъснато нарастваше. А се появиха и децата. Непредвидени, но добре дошли. Компанията окуражаваше създаването на деца. Те представляваха следващото поколение работна ръка, спестявайки й разходите по наемане и транспортиране.
Амос и Фрийд се противопоставяха, доколкото можеха, на възпитателния процес, наложен в Компанията спрямо децата. Но беше трудно да обясниш какво означава открито небе и да крачиш по непознати пътища на същества, родени и отрасли сред сиви заоблени куполи и безкрайни транспортни ленти.
След дълга и изтощителна битка с Амос Фрийд бе удължила договора си с още шест месеца срещу един живипан с размери колкото стена, изобразяващ заснежен пейзаж на повърхността на далечна гранична планета.
Почти осем месеца бяха минали, откакто снегът бе престанал да се сипе върху самотния грозд от куполи и вратата с топлото огнище зад нея бе престанала да се полюшва зад гърба на изнурения, завърнал се у дома работник.
Стенописът говореше много повече на Амос и Фрийд, отколкото на Стен. Но въпреки че Карл нямаше никаква представа какво означава да живееш в свят, в който не си обкръжен отвсякъде от стени, на ръка разстояние, той все пак бе научил, че единствената цел в живота му, каквото и да му струва това, е да се измъкне от Вулкан.