Стен беше мъртъв. В това Торесен беше абсолютно сигурен. Той току-що бе получил последната информация от своята свръзка на Първичния свят.
— Преодолях защитата на Гвардията — похвали му се Крокър. — Тъй че това е пряко от техния компютър.
— Какво означава то? — попита го баронът. — Освен че ще искаш да ме оскубеш още?
— Означава, че Стен е елиминиран със сигурност. Бил е убит по време на една много неприятна авария по време на учение. Една жена боец също е загинала.
Торесен се усмихна. Колко изгодно. Последният транш от хонорара на наемния убиец отпадаше.
— Добра работа. А какво откри във връзка с моите отношения с Императора?
— Тук сте изряден — каза Крокър. — Последния път, когато е имало оплакване — и то по незначителен повод, — Императорът е наложил лично порицание на оплакващата се страна. Заявил е, че не иска да се занимава с компромати към истински патриот като вас.
Торесен откъсна едно цвете. Помириса го. Виж, на последното изобщо не вярваше. Беше сигурен, че Императорът играе някаква игра. Но това не го притесняваше. Единственият начин, по който можеха да му играят, беше изчакването. А проект „Браво“ беше почти пред завършване.
Да, баронът имаше предостатъчно основания да е доволен.
Глава 32
Бръмбарът-влекач килна огромния балван в стоманената си хватка и го дръпна към другия. Айда, която се бореше с контролните клавиши изруга. Балваните се блъснаха. Стен и останалите се удариха във вътрешната скална стена. Последва нов силен тътен.
— Няма ли да го пуснеш това проклето нещо да тръгне? — изрева Стен на Айда. — Така ще ни направиш на соева кайма.
— Опитвам се — викна Айда и продължи да натиска клавишите.
Стен и останалите членове на екипа бяха в балвана. Всъщност той представляваше огромен кух къс скала, оформен отвън като миниатюрен звездолет. Само дето, разбира се, не разполагаше със собствен двигател. Осигуряваше им го влекачът. Поради което всички ругаеха Айда, докато тя се мъчеше да направлява рудния влекач.
— Вината не е моя — оплака се тя. — Проклетият бръмбар няма мозък колкото и на микроб.
— Недей обижда животинката — каза Алекс. — Ти май нямаш мозък… О! По дяволите, моме!
Айда им се ухили. Този път силният трус беше нарочен.
— Май е по-добре да си затворим устата — каза Стен — и да я оставим да кара.
Айда пак се наведе над клавишите. Най-сетне влекачът започна да откликва по-гладко на командите. Балванът до тях се отмести на по-безопасно разстояние. Двигателните дюзи на „бръмбара“ засвяткаха и те бавно се понесоха след него, към Вулкан.
Стен беше измислил съвършения начин за проникване. Вулкан изпращаше на рудния свят, на който цялата работа се извършваше от роботи, само автоматични влекачи. Един балван наблизо превозваше екипировката им.
В последната фаза на приближаването до Вулкан Айда набра няколко клавиша на компютъра, обгръщайки ги с електромагнитно поле, за да заблуди копоите на Вулкан, след което допря пръст до устните си — излишно предупреждение да пазят тишина. Една капсула на органите за сигурност подуши около тях и дадоха на бръмбара-влекач разрешение за кацане.
Тласък, тихи ругатни и влекачът ги помъкна към зейналия порт. После „тряс“ — и се озоваха долу.
— По дяволите, Айда — изстена Йоргенсен. — Няма ли у теб капка човечност?
— Точно това й е проблемът — вметна Доктора. — Има прекалено много.
Понесоха се по огромния улей към тътена на гигантските метални зъби.
— Тук трябва да слезем — каза Стен. — Бързо.
Взривиха отвора и се измъкнаха. Само на стотина метра пред тях ги очакваха гигантските челюсти на трошачката. Стен и Айда бързо отвориха втория балван и заизмъкваха оборудването. Йоргенсен потупа раницата на гърба си. Вътре Фрик и Фрак запищяха да ги пуснат на свобода.
Понесоха багажа встрани от движещия се конвейер, след което се плъзнаха след него.
— Другия път — заяви Айда, докато товареха вещите си на грависледа — ще караш ти.
— Не мога — отвърна Стен. — Мисля, че ми счупи ръката.
Присви се под замахналия й юмрук и скочи на седалката за водача на шейната. След като се качиха и останалите, превключи управлението на шейната на ръчно и пое към скривалището им.
Беше го забелязал още докато беше с отрепите. Беше нещо много повече от обикновено скривалище. Беше истински дом, напълно подсигурен с храна, пиене и транспорт. Йоргенсен подсвирна и каза:
— Императорът май не ни мисли лошото.