— Скъпи работници — каза Айда. — Всички ние трябва да сме благодарни за великолепните центрове за развлечения и отдих, които ни е осигурила Компанията. Които, бих добавила, й струват немалко разходи. Например, игралните пютри, които осигуряват на всички нас хубаво и честно забавление. Статистиката на Компанията доказва, че машините изплащат повече кредити, отколкото печелят. Но винаги се намират губещи, които разпространяват ужасни слухове. Толкова ужасни, че чак ми е неудобно да ги повтарям… Така или иначе, няма нищо вярно в твърденията, че машините уж били настроени така, че да изплащат печалби само на високопоставени служители на Компанията. Това изобщо не е вярно. При това някои лъжци нагло твърдят, че машините били настроени да плащат само на социопатрули. Представяте ли си? На тези мъже, които Компанията наема с цената на големи разходи, за да…
Йоргенсен измисли върховния удар.
— Всичко това е ала-бала — заяви той. — Трябва да удариш някой там, където най го боли.
— Като например? — изсумтя Доктора малко обидено.
— Например бирата.
С края на поредната смяна към куполите за забавления се стекоха вълни от мигрита. Напъхаха картите си и зачакаха за студената халба. Нищо. Нито капка. Машината само засмукваше картата, отчисляваше кредити и избръмчаваше на поредното мигри да се разкара.
— Тъп автомат, ще се разкарам друг път! — изрева едни мигри и натика картата си отново. Пак нищо. Халоса автомата. — Дай ми бе!
— Аз съм собственост на Компанията — уведоми го автоматът. — Насилието над мен води до строги наказания.
В отговор мигрито изрита машината. Алармите бързо доведоха отделение социопатрули, за да въдворят ред. Но те намериха празни куполи. Празни, ако се изключеха изкорубените и преобърнати автомати. До един изпразнени от съдържанието им и стенещи на пода.
Доктора поклати глава.
— Не. Твърде е очевидно. Не е достатъчно сиво. Прескочи темата за бирата, Айда, и мини на въпроса за храната.
Айда се обърна към микрофона.
— Скъпи работници, Компанията има удоволствието да обяви новата си здравна програма. Установено е, че всички ние трупаме твърде много килограми. Поради което, считано от следващата смяна, хранителните порциони ще бъдат намалени с тридесет процента. Тези тридесет… Извинете, получила се е грешка. Тази програма няма да влезе в действие, докато… докато… Какво? Грешно съобщение? О, забравете, драги слушатели! Такава програма изобщо няма! Скъпи работници, няма нищо вярно в съобщението, че хранителните продукти ще бъдат занижени с тридесет процента, считано от следващата…
Стен отстъпи мястото си пред автомата на едно пияно мигри и се запровира през тълпата към Бет. Сложи двете бири на масата и седна на стола до нея.
— Едно ще ви кажа — заговори един от мигритата на приятелите си. — Тия отидоха вече твърде далече. Твърде скапано далече.
Стен намигна на Бет и тя му се усмихна в отговор.
— Те просто ни мамят. Бъркат се в сексуалния ни живот, опитват се да ни прецакат с бирата. А сега ще ни увеличат всички трудови договори с една година.
— Къде го чу това?
— Току-що. От оная по радиото.
— Но тя каза, че било само слух.
— Да бе, да. Слух. Как ли не! Ако беше слух, защо се мъчат да го опровергават толкова упорито?
— Той е прав — намеси се Стен.
Мигрито се обърна към него, присви очи, изгледа го и се ухили. После го потупа по рамото.
— Разбира се, че съм прав. Компанията винаги е действала по този начин — пуснат слух, проверят реакцията, след което ни го натрисат наистина.
— Помните ли миналата година? — вметна Бет. — Оня слух, че ще загубим три дни платен отпуск? И кво стана?
— Загубихме ги — отвърна глухо мигрито.
Приятелите му отпиха от бирите. Умислени. Мрачни.
— Скапана работа — въздъхна един от мъжете. — Кво друго можем да направим, освен да се оплакваме?
Кимания.
— Знаете ли кво ще ви кажа? — заговори първото мигри. — Ако можех, щях да направя нещо. По дяволите, аз поне нямам семейство. Бих поел риска.
Останалите мигрита се огледаха. Разговорът беше влязъл в опасни релси. Един по един започнаха да се изнизват, извинявайки се с най-различни причини. Стен, Бет и недоволното мигри останаха сами.
— Ти сериозно ли мислиш това, което каза? — попита Стен.
— За кое?
— Че си готов да си го върнеш на Компанията.
Мигрито го изгледа с подозрение.
— Ти шпионин ли си?
Понечи да стане, после каза:
— И да си, кво ми пука. Писна ми. Като взема да те фрасна…
Бет го хвана за ръката, нежно го придърпа да си седне на стола и му купи бира.