Тутакси изгуби представа за ляво и дясно, за горе и долу. Плуваше сред влажната белезникава мъгла. Изпита чувството, че Орела вече не му се подчинява, но не се разколеба, тъй като се осланяше на познатите усещания, които бе придобил през множеството изпитателни полети.
Ремъците се доразхлабиха. Силата на ръцете му не стигаше, за да попречи на крилата да се въртят и клатят. Бореше се решително да не изгуби контрол над своя летателен апарат и да надделее силното изкушение да се наведе напред и по този начин Орела да се гмурне надолу, за да се върне в нормалното и безопасно положение.
Беше изчерпал вече почти всичките си възможности, когато внезапно и драматично Орела се измъкна от облака и Порджи се озова обратно в ясната лунна нощ. Силата на течението, което го издигаше, сякаш бе намаляла. Порджи направи плавен вираж и се опита отново да попадне в средата на въздушния поток.
Когато се обърна, усети присъствието на нещо необикновено и различно, нещо почти страшно. За пръв път в живота на Порджи погледът му не се спираше в Стената, нямаше я безкрайно дългата черна грамада, простряла се в нощта.
Намираше се над Стената!
Нямаше време да се огледа. Чу се силно пращене, един от ремъците се скъса и водещата част на предното крило силно изплющя. Планерът рязко хлътна надолу и имаше опасност да полети като камък към земята. Порджи се помъчи да го овладее, като отчаяно размахваше крака в желанието си да избегне страничните тласъци, които заплашваха да го лишат от възможността да управлява Орела. И както се съпротивляваше, се насочи към Стената.
Ако ще пада, поне да е от другата страна! Поне щеше да погоди номер на стария господин Уикънс и на Черния човек.
Точно отдолу се намираше Стената. Простираше се под Порджи като широк път, а горната й част, черна и гладка, блестеше на лунната светлина. Съвсем инстинктивно Порджи наклони тялото си напред и надясно. Тежката машина тромаво подскочи, след което се гмурна към черната повърхност под нея.
Трийсет метра, двайсет и пет, двайсет, петнайсет… Нямаше как да направи маневри, нямаше да има втори такъв случай… Десет метра, пет…
Порджи се дръпна рязко назад и предната част на Орела внезапно се вдигна нагоре. За частица от секундата крилата устояха, после изведнъж всичко се разтресе. Чу се страхотно пращене и предното крило се пречупи, отметна се назад и го удари в лицето. Усети слепешката как стремително пада, след което последва ужасен трясък и Порджи бе погълнат от тъмнината.
Бавно и олюлявайки се, Порджи се измъкна от разбития планер. Орела извърши своя последен полет. Планерът заплашително се бе закрепил толкова близо до външния ръб на стената, че част от задното крило висеше над пропастта.
Порджи предпазливо пропълзя по хлъзгавата мокра повърхност на Стената, докато стигна в средата на горната й част. Клекна там с намерението да чака утрото. Беше изтощен — всичката енергия се бе изцедила от тялото му, така че независимо от усилията, които правеше, непрекъснато го налягаше неспокойна дрямка.
Всеки път, когато заспеше, той се стряскаше от усилието да стои буден и се мъчеше да освободи съзнанието си от кошмарните образи, които изникваха в него. Падаше, преследван от въртящи се подобни на прилепи фигури с кучешки лица. Намираше се в малка стая, стените се накланяха да го захлупят и се чуваше гласът на Малкия булдог, който викаше: „Ще си получиш заслуженото!“ После стаята се превръщаше в дълъг и тъмен коридор, по който Порджи тичаше. Господин Уикънс беше зад гърба му. Имаше дълги остри зъби и крещеше: „Порджи! Порджи!“
Порджи се сепна и се събуди. Допълзя до далечния ръб на Стената и като надвеси глава, се опита да погледне към Отвъдния свят. Облаците се бяха сгъстили и под него не се виждаше нищо освен сива празнота, която скриваше тристаметровата пропаст. Порджи се върна пълзешком на старото място и се обърна на изток, като се молеше по-скоро да се развидели. Но там беше съвсем тъмно.
Започна отново да се унася и пак чу същия глас: „Порджи! Порджи!“
Отвори очи и седна. Гласът продължаваше да го вика, макар че вече не сънуваше. Стори му се, че идва отвисоко и отдалече.
Но постепенно се приближаваше. Изведнъж Порджи видя в тъмнината една черна фигура, която се въртеше над Стената като огромен гарван. Започна да се спуска все по-надолу и по-надолу — беше човек, облечен в черно, с разперени ръце, а дългите му пръсти приличаха на нокти на хищна птица!
Порджи се изправи и побягна. Краката му се плъзгаха по мократа повърхност. Погледна през рамо. Черната фигура почти го беше настигнала. Порджи отчаяно се помъчи да се отскубне и се подхлъзна.