Пръчката изплющя.
— Друго да имаш да кажеш?
— Ако можеше с магия, щеше да е описано в старите книги и някой досега щеше да го открие!
Господин Уикънс стана и размаха заплашително тънкия си пръст.
— Съмнението ражда проклятие!
Порджи заби поглед в пода и изпита желанието да е другаде.
— Виждам, че се съмняваш. Съмнението е зло, Порджи, голямо зло! Има неща, които се разрешени на хората, но има и други, които са им забранени. Ти си застанал на ръба, пред фаталния избор. Внимавай да не би Черния човек да дойде и да те отвлече, както на времето отвлече баща ти! А сега се наведи!
Порджи се наведе. Съжали, че не си беше обул по-дебели панталони.
— Готов ли си?
— Да, сър — каза тъжно Порджи.
Господин Уикънс вдигна пръчката над главата си. Порджи зачака. Пръчката изплющя — но върху бюрото.
— Изправи се — с уморен глас каза учителят и отново седна. — Опитвах се да ти налея ум в главата, опитвах и с добро, и с пръчката, но и главата, и другите ти части са еднакво невъзприемчиви. Порджи, не можеш ли да разбереш, че не е разрешено да се опитваш да търсиш неизвестни неща? В Книгите има всичко, което си заслужава да се знае. С всяка изминала година написаното вътре ни става все по-ясно.
Учителят посочи през прозореца към извисяващата се в далечината Стена, която ограждаше Света.
— Престани да се измъчваш от мисълта какво има от другата страна! Може би там живеят ангели, може би демони. Книгите не казват нищо по въпроса. Никой човек няма да научи това, докато не узрее за тези знания. Нашите метли не могат да се издигнат толкова високо, заклинанията ни не са достатъчно силни. Трябва да овладеем магиите по-добре, да проучим подробно странните невидими сили, които ни заобикалят. По времето на моя баща и най-добрите метли са се издигали най-много на трийсет метра. Обаче Адаптите в Голямата кула се трудили неуморно, затова сега, когато има ниски облаци, можем да летим чак горе сред тях. Един ден ще успеем да се извисим и до върха на Стената…
— А защо не сега? — упорствуваше Порджи. — С орли.
— Защото не сме готови — сопна му се господин Уикънс. — Да вземем разговарянето с мисли. Нужните за това магически формули са били създадени още преди трийсет години, но дори и в наше време хората, които притежават способността да разговарят мислено през големи разстояния, се броят на пръсти. Трябва време, Порджи, не може да стане веднага! Намираме се тук, за да научим Пътя, и всичко, което би ни отклонило от нашите търсения, е зла сила. Човек не може да върви по два пътя едновременно. Ако се опита да го стори, разкъсва се на две.
— Може и така да е — съгласи се Порджи, — обаче птиците се издигат над Стената, а те не знаят никакви заклинания. Разберете, господин Уикънс, ако всичко около нас е магия, как така тази магия да не може да въздействува върху всичко? Ето, вижте…
Порджи извади от джоба си един кремък и го сложи на бюрото. Побутна го с пръст и каза:
— Камъче, литни, литни! Нависоко се вдигни! Над полета и градини, чак до небесата сини!
Камъчето не помръдна.
— Видяхте ли, сър? Щом думите влияят върху метлите, би трябвало да влияят и върху камъните.
Господин Уикънс втренчи поглед в камъчето. То изведнъж се заклати и подскочи във въздуха.
— Но това е друго — възрази Порджи. — Вие го помръднахте с мислите си. Всеки може да го прави с дребни предмети. Това, което аз искам да знам, е защо не може да става нещо само с думи.
— Все още знанията ни са недостатъчни — започна да губи търпение господин Уикънс. Престана да се съсредоточава и камъчето тупна на бюрото. — Всяка година научаваме по нещо повече. Може би когато ти имаш деца, вече ще сме открили заклинанието, с което ще можем да повдигаме всеки предмет. — И господин Уикънс се намръщи. — А защо ти е притрябвало да караш камъчетата да летят? Достатъчно неприятности имаш и като ги хвърляш.
Порджи свъси вежди.
— Има разлика в това да накараш нещо да ти се подчини, като вдигнеш ръка или се съсредоточиш, и когато го омагьосаш с думи, така че то само да започне да се движи, както става с метлите.
В кабинета стана тихо. Всеки бе зает със собствените си мисли.
Накрая господин Уикънс каза:
— Не ми се иска да се ровя в неприятното минало, Порджи, но няма да е зле, ако си припомниш какво се случи с баща ти. Неговите съмнения се проявиха по-късно от твоите, известно време той бе най-обещаващият сред учениците ми, но и той се съмняваше не по-малко от тебе.
Уикънс дръпна едно чекмедже на бюрото, порови се в него и измъкна купче листа, пожълтели от времето.