Зена Хендерсън
Стените
— Разкажи, разкажи пак, глупава Деби! — крещяха децата, притиснали до стената на мелницата едно треперещо изплашено момиче. Така я бяха обградили, че нейните ужасени очи не виждаха никаква възможност за измъкване.
— Вие не ми вярвате. Вие ще ми се надсмивате — възразяваше девойката. — Винаги се надсмивате, но то си е истина! Аз го видях…
— Разкажи ни, Деби, ще ти повярваме — увещаваше я дългучът Едуард, новият главатар на тумбата. Той енергично „заключи“ пръсти зад гърба си, да не би — Боже опази! — лъжите на тази глупачка да му се пишат за грях. С предчувствие за варварско развлечение хлапаците се бутаха с лакти напред. Това развлечение никога не им омръзваше и не отстъпваше на останалите щуротии, с които запълваха дългите си летни дни. Пък и освен това, глупачка или не, да се слуша Деби беше наистина интересно.
Деби гледаше момчетата умолително. Искаше й се да вярва — на нея й бе необходимо да вярва, че този път те наистина не лъжат. Че този път наистина ще се намери поне един, който да й се довери, който ще се изумява и възхищава заедно с нея. Някой, който ще приеме тази история сериозно и така ще й помогне да си възстанови авторитета в колонията — изгубен в онези дни, когато тя простодушно споделяше на всеки срещнат видяните от нея приказни чудеса. Роднините й решиха, че е откачила. Съседите почукваха с показалец по слепоочията си. Старейшините…
— Не, не! — тя опъна напред ръце в усилие да задържи напиращите досадници. — А старейшините?
Децата започнаха да се оглежда изплашено. Вярно е, старейшините й бяха забранили дори да обелва дума за онези неща, но това само изостряше любопитството им, пък и наоколо нямаше никакъв старейшина.
— Разкажи ни, Деби, моля те! — дребосъкът Хепи я дърпаше за полата. — Много ме кефи, да знаеш.
Деби погледна надолу към сияещите сини очи на Хепи и се усмихна боязливо.
— Ти си добро момче, ти ми вярваш, нали?
— Разбира се, Деби! — разкрещя се Хепи. — Разкажи ми пак, аз обичам приказките!
Приказките ли? Усмивката върху лицето на Деби помръкна. Дори едно петгодишно хлапе, за което светът все още е пълен с чудесии, не й вярва. Какво тогава да говорим за Майлс…
Но пък, от друга страна, точно Майлс я защити тогава, там — на Събранието на старейшините, когато изречената със зловещ шепот дума „вещица“ вледени кръвта във вените на Деби. Тогава точно Майлс се изправи и се хвърли да я защитава.
— Няма никакви основания да се подозира, че госпожица Уинстън е вещица!
ГОСПОЖИЦА УИНСТЪН! ЕХ ТИ, МАЙЛС, МАЙЛС! ПОСЛЕ: „СКЪПА МОЯ, ЛЮБИМА МОЯ, КОСИТЕ ТИ СА НАЙ-ПРЕКРАСНОТО НЕЩО НА СВЕТА.“
— Никому и с нищо не е причинила вреда. В най-лошия случай това е последица от заболяване. Ако душата й е обсебена от демони, Бог ще реши кога да я освободи. Нека не повтаряме грешките на съседните колонии, когато всички крещят в един глас „Вещица! Вещица!“ при всеки случай, щом нещо не им се побира в главите. Ние си имаме достатъчно грижи за спасението на собствените си души. Пък и кои сме ние, че да си присвояваме правото да съдим? Това право принадлежи Нему — на Онзи, който ни измъкна от нощта на тиранията и ни доведе в тази прекрасна страна. Докато госпожица Уинстън не причинява вреда никому, аз не виждам проблем, достоен за обсъждане от Съвета.
„Прекрасната нова страна“ — великолепни думи! Но за Деби и Майлс пролетта не дойде. Сега той вечер разхожда по алеите под сенките на дърветата Фейт Хатчит. И сигурно по същата онази алея, на която някога Деби се спъна…
— Аз се спънах… — каза тя на глас, несъзнателно започвайки добре намотаното кълбо на своята често повтаряна история. — Спънах се в една бръчка… или в гънка…
— Искаш да кажеш в буца — почти издекламира Едуард, като обгърна с тържествуващ поглед тумбата. — Или е било голяма буца, или корен.
— Не! — Деби сякаш гледаше през тях, от което те се настървяваха. — Това си беше бръчка… или гънка в Реда на Нещата. Просто някаква неравност в света… и във всичко, като че ли някой е намачкал реда наоколо като лист хартия.
Тя сбърчи чело, отново спомняйки си онази мистерия.
— Ти беше тръгнала да навестиш Грени Хейтън — подсказа й с насмешка Едуард.
— Бях тръгнала да навестя Грени Хейтън — кимна с глава Деби. — Носих й малко къпини, но се спънах…
Очите й, изпълнени със спомени, бяха големи и тъмни, децата отново усетиха плисъка на възторга и се наежиха. Точно тогава се показа фигурата на възрастен мъж, те се разбягаха с писъци, но бързо се опомниха и се върнаха обратно — беше Енсон Льоверет. Селският идиот стърчеше, мушнал ръце в джобовете на панталона, и съсредоточено наблюдаваше Деби.