Выбрать главу

Льоверет и децата бяха застинали в мълчалива съсредоточеност, докато Деби облизваше пресъхнали устни и преглъщаше слюнката си.

— Докато си ядях филийките, намазани с масло и мармелад, лейди ми даде студено като лед мляко, извади го от друга бяла вратичка. После извади дрехите ми — чисти-пречисти, като през цялото време говореше, говореше… Чисти и съвсем сухи. После втъкна в стената друга връв и едно блестящо, смачкано като жаба нещо стана горещо и с него тя започна да гали дрехите ми, изобщо не трябваше да слага нещото на огън, че да се стопли…

Всички слушаха захласнати измишльотините на Деби.

— И докато се обличах, звънна една камбанка и звъня, звъня, докато лейди не вдигна нещото от масичката. И започна да говори по нещото, сякаш говореше с някой друг човек… Аз се изплаших, по лицето ми потече студена пот. Лейди попита дали ми е топло, после натисна нещо на стената, чу се шум и от стената започна да духа прохлада. Натисна още едно малко нещо — и от покрива се изсипа светлина!

Очите на Деби бяха диво изплашени — тя отново преживяваше всички онези чудеса, които някога я бяха изумили.

— Лейди захапа нещо дълго и тънко, в ръката й блесна пламък, всмукна и лицето й потъна в дим. Отиде до друга стена, нещо прещрака и стаята се изпълни с музика!

Деби беше здраво притиснала юмручета до гърдите си.

— И върху стената друга лейди започна да пее и танцува!

Вече почти шептеше.

— Лейди, ама съвсем малка, колкото моята шепа. И пееше — от стената! И се движеше — върху стената!

— Колко си глупава, Деби! — възкликна Хепи.

Всички го изгледаха гневно; тази не навреме подхвърлена реплика можеше да ги лиши от края на историята. За щастие, Деби бе дълбоко потопена в спомените си.

— Аз се изплаших страшно. Побягнах. Избягах от дома далеч-далеч, при цветята. Чувах, как лейди ме вика и как от стената пеят другите малки човечета, но аз бягах, бягах по собствените си следи към цветята… И пак се препънах…

— В корен — Едуард изгледа триумфиращо останалите.

— В гънка — настояваше Деби.

— В камък — подразни я Едуард.

— В бръчка — гласът на Деби изсвистя от злоба.

За секунда всички притихнаха. После Хепи започна да припява:

— Глупавата Деби! Глупавата Деби!

Деби започна да вие от безнадеждно отчаяние, после се нахвърли върху Едуард.

— Вие не ми вярвате! А обещахте, че ще повярвате! Вие обещахте, че ще повярвате! — Тя налагаше с разтворени пестници парализираните от страх деца. Повечето, сякаш вкаменили се от тази неочакван край на забавата им, се вкопчваха едно в друго. Малкият Хрипли ревеше, стиснал роклята на сестра си.

Деби сграбчи Едуард за косата и му зашлеви плесница.

— Лъжец такъв! Лъжец!

Льоверет разбута децата и хвана ръцете на Деби.

— Престани! — отсече рязко той. — Пусни го!

Тогава Деби се нахвърли върху него, заудря го със свити юмруци, като пищеше така, че всички се вкамениха от уплаха. Льоверет я обгърна с ръце, за да не може да мърда, и кресна към децата:

— Махайте се! И това повече да не се повтаря, разбрахте ли?!

Изплашените деца боязливо запрестъпваха назад, а когато се усетиха достатъчно далеч, хукнаха във всички посоки.

Льоверет пусна Деби и избърса с длани нейното подпухнало от сълзи лице. Тя спря да плаче, само хлипаше от умора и обида.

Той й помогна да седне върху едно паднало дърво и сам се настани до нея. Изчака търпеливо тя да избърше лицето си в края на ризата му, после хлиповете се успокоиха и преминаха в дълбоки въздишки.

— Те не ми повярваха — изстена тя.

— Разбира се — каза Льоверет. — И никога няма да ти повярват. Глупаво е от твоя страна да очакваш…

Тя го прекъсна с негодувание:

— Ама това е истината! Наистина беше така, аз го видях…

И сълзите отново рукнаха по бузите й.

— Възможно е — съгласи се Льоверет.

Деби впи очи в него.

— Ти вярваш ли ми?

— Ще кажа така — не отричам, че това е възможно.

— Но никой, никой… дори Майлс…

Беше сякаш леко притеснена, че този път името Майлс не предизвика обичайните тръпки.

— Дори Майлс не ми вярва!

— Тогава защо си толкова упорита и продължаваш да го разказваш наляво и надясно?

Бузите на Деби поруменяха от обида.

— Ама те през цялото време не вярваха! Казват, че съм лъжкиня. А пък е истина, всичко до последната дума е истина. Те трябваше да ми повярват!

Гласът й завибрира, очите й отново плувнаха в сълзи.

— А сега съм вече чужда. Не ме смятат за част от тях… — Та закри лице с длани. — Дори да престана да разказвам, те пак ще ме смятат за такава. Докато… Докато някой ден ми повярват.