— Те никога няма да ти повярват.
Гласът на Льоверет бе равнодушен. Известно време мълчаха.
— Какво знаеш за мен? — неочаквано попита той.
Деби го изгледа унило. Вдигна с длан кичура над челото си.
— Само това, че те нямаше три години и се върна… върна се променен.
Льоверет се изсмя късо.
— Оттогава мен също не ме обичат. Бяха снизходителни към мен, когато бях весел и безгрижен бродяга. А сега казват, че очите ми са омагьосани. Така е — аз също вече не съм един от тях. Излиза, госпожице Уинстън, че двамата с теб сме в една и съща пробита лодка.
Тя се дразнеше от неговата полуусмивка.
— Ето какво получихме ние само защото не си гледаме пред краката…
— Ние ли? — Деби го гледаше развълнувано.
— И аз се спънах — обясни Льоверет.
— В гънка ли? — прошепна Деби. — И стените…
— Не, никакви стени — отвърна Льоверет. — Аз така и не минах отвъд, през чернотата с блестящи звезди. Бил съм там около три години, както ми казаха после. Но годините са глупава мярка за измерване на времето там, където не се случва нищо. Аз просто висях самотен в мрака, гледах блесналите звезди и ту изпадах в безумие, ту излизах от него… Ту в ада, ту обратно… Аз и моята душа си разговаряхме и съзерцавахме живота, смъртта, вечността… Сега вече не се изненадваш, че съм се променил и че очите ми са омагьосани, нали?
— И как се върна? — прошепна Деби.
— Ти ме върна. Когато се спъна за пръв път в онова…
— В гънката — рече Деби.
— В гънката — повтори Льоверет. — Това ме освободи и се върнах… телесно. Но душата ми вече беше чужда за тукашното.
Те се гледаха дълго, сякаш искаха да проникнат един в друг, сплели ръце и докоснали рамена. Деби усети в себе си нещо топло, нещо като радост и разбирателство, тъгата си беше заминала от лицето на Льоверет.
— А не може ли още веднъж за минем през онова и да отидем… където и да е, но другаде? — попита Деби с надежда.
— Не — каза Льоверет. — Гънката я няма. Току-що идвам от мястото. Или ту се появява, ту изчезва… Или Нещото е намерило гънката и я изгладило… Не, нашето място е тук. Или ако искаш, в друга колония.
Ръката му успокояващо поглади нейната.
— Но къде съм била? — попита пак Деби. — Къде е бил онзи дом? Къде са били онези стени?
— Може би Тук, но в друго Кога — отвърна Льоверет. — А може би в друго Къде, но в това Сега… Знае ли човек…
— Аз бях там — рече Деби — и ти ми вярваш.
— Била си — кимна Льоверет — и аз ти вярвам.