— Соломон, защо това лято не дойде на нашия панаир да играеш чифути?
Егорушка също много добре си спомняше, че преди около две години в една от бараките на панаира в N Соломон разказваше сцени от еврейския бит и имаше голям успех. Напомнянето за това не направи на Соломон никакво впечатление. Той излезе, без да отговори, и след малко се върна със самовара.
Като свърши работата си на масата, се дръпна настрана и скръстил ръце на гърдите си и издал напред единия си крак, се вторачи с присмехулните си очи в отец Христофор. В позата му имаше нещо предизвикателно, надменно и презрително и в същото време във висша степен жалко и комично, защото колкото по-внушителна ставаше тя, толкова повече изпъкваха на преден план късите му панталонки, омалялото сако, карикатурният нос и цялата му птича, проскубана фигурка.
Мойсей Мойсеич донесе от другата стая табуретка и седна на известно разстояние от масата.
— Приятен апетит! Да ви е сладко! — започна той да занимава гостите. — Хапнете със здраве. Такива редки гости, такива редки, а отец Христофор от пет години не съм го виждал. И никой не ще да ми каже кое е това хубаво господарче? — попита той, като нежно погледна Егорушка.
— Това е синчето на сестра ми Олга Ивановна — отвърна Кузмичов.
— Ами къде отива?
— Да се учи. Ще го запишем в гимназия.
Мойсей Мойсеич от учтивост изобрази на лицето си учудване и многозначително поклати глава.
— О, това е хубаво! — каза той, като се заканваше с пръст на самовара. — Хубаво е! От гимназията ще излезеш такъв господар, че всички ще ти сваляме шапка. Ще бъдеш умен, богат, амбициозен, а майка ти ще се радва. О, това е хубаво!
Той помълча малко, поглади коленете си и заговори с почтително-шеговит тон:
— Да ме прощавате, отче Христофор, ама смятам да напиша писмо на архиерея, че посягате към хляба на търговците. Ще взема обгербвана хартия и ще пиша, че на отец Христофор значи собствените пари не му стигат, та се е захванал с търговия и е взел да продава вълна.
— Ами намислих на стари години… — рече отец Христофор и се засмя. — Писах се, братко, от поп търговец. Вместо да си седя у дома и да се моли Богу, препускам яко фараон на колесница… Суета!
— Ама пък ще спечелите много пари!
— Ами! Вълк на магаре ще спечеля аз, а не пари. Та стоката не е моя, а на зет ми Михайло!
— Ами той що не тръгна сам?
— Щото… Устата му още мирише на мляко. За купуване, купи вълната, ама да я продаде — умът му не стига, млад е още. Прахоса всичките си пари, искаше да се замогне и да продава фасони, ама предложил я насам-натам, никой не му дава и покупната цена. Помъчи се тъй момчето около година, па дойде при мене и: „Тате, много ви моля, продайте вълната! Нищо не отбирам от тия работи!“ Това е то. Като забърка кашата, веднага тате, а по-рано и без тате можеше. Купувал я, без да ме пита, а като видя зор, помогни, тате. А тате с какво ще му помогне? Ако не беше Иван Иванич, и тате нищо нямаше да направи. Аз да му бера грижите!
— Да, с деца грижи — колкото щеш, да ви кажа! — въздъхна Мойсей Мойсеич. — Шест ми висят на шията. Един да учиш, друг да лекуваш, трети да носиш на ръце. А като порастат, още повече грижи. Не само сегинка, ами и в Светото писание така е било. Когато децата на Яков били малки, той плакал, а като порасли, тогаз да видиш как заревал!
— М-да… — съгласи се отец Христофор и замислено се загледа в чашата си. — То аз всъщност няма защо да сърдя Бога, стигнах до преклонна възраст, дай Боже всекиму… Омъжих дъщерите за добри хора, изучих синовете и сега съм свободен, направил съм каквото съм могъл, сега шапка на тояга. Живеем с попадията по малко, хапвам, пия, спя, радвам се на внучетата и се моля Богу — нищо повече не ми трябва. Дето се казва, кога сме най-зле — така да сме. Никога не съм се мъчил за нищо и сега, да речем, ако царят ме попита: „Какво ти трябва? Какво искаш?“, ще река, че нищо не ми трябва! Всичко си имам като света. По-честит човек от мен в целия град няма. Само дето имам много грехове, ама то един Бог е безгрешен. Тъй ли е?
— Тъй си е.
— Е, то се знае, зъби нямам, гърбът ме боли от старост, обажда се туй-онуй… задух и какво ли не щеш… Боледувам, плът немощна, ама съди сам, поживял съм си! Прехвърлих седемдесетте! Няма да векувам я, трябва да знае човек мярка.
Отец Христофор изведнъж си спомни нещо, прихна в чашата и се закашля от смях. Мойсей Мойсеич от приличие също се засмя и се закашля.
— Да си умреш от смях! — каза отец Христофор и махна с ръка. — Идва ми на гости най-големият ми син Гаврила. Той служи по медицинската част в Черниговска губерния като земски доктор… Е, хубаво… Та, казвам му: „Задух имам, викам, туй-онуй… Ти си доктор, лекувай ме!“ Той веднага ме разсъблече, почука ме, преслуша ме, разни работи… попипа ми корема, после вика: „Вие, вика, тате, трябва да се лекувате със сгъстен въздух.“