— Хапни си, пиленце, хапни си! — каза тя. — Ти си тука без маминка и няма кой да те нахрани. Хапни си.
Егорушка започна да яде, макар че след бонбоните и курабийките с мак, които всеки ден ядеше вкъщи, медът, наполовина смесен с восък и пчелни криле, никак не го привличаше. Той ядеше, а Мойсей Мойсеич и еврейката го гледаха и въздишаха.
— Къде отиваш, пиленце? — попита го еврейката.
— Да се уча — отвърна Егорушка.
— Ами колцина сте на майка?
— Само аз. Няма други.
— А-ох! — въздъхна еврейката и вдигна очи нагоре. — Горката маминка, горката маминка! Колко ще тъгува и ще плаче! След година и ние ще отведем нашия Наум да се учи. Ох!
— Ах, Наум, Наум! — въздъхна Мойсей Мойсеич и бледото му лице нервно потрепери. — Пък той е толкова болен.
Мръсният юрган се размърда и изпод него се показа къдрава детска глава с много тънка шия; две черни очи блеснаха и любопитно се вторачиха в Егорушка. Мойсей Мойсеич и еврейката, не преставайки да въздишат, се приближиха до скрина и започнаха да си говорят нещо на еврейски. Мойсей Мойсеич говореше полугласно с възнисък бас и, общо взето, еврейската му реч наподобяваше едно непрекъснато „гал-гал-гал-гал…“, а жена му отвръщаше с тънък пуешки гласец и излизаше нещо като „ту-ту-ту-ту…“ Докато те се съвещаваха, изпод мръсния юрган се показа друга къдрава главица с тънка шия, след нея трета, после четвърта… Ако Егорушка имаше богата фантазия, би могъл да си помисли, че под юргана лежи стоглава хидра.
— Гал-гал-гал-гал… — разправяше Мойсей Мойсеич.
— Ту-ту-ту-ту… — отвръщаше му еврейката.
Съвещанието свърши с това, че еврейката с дълбока въздишка бръкна в скрина, разгърна там някакъв зелен парцал и извади голяма ръжена курабия с форма на сърце.
— Вземи, пиленце — каза тя, като я подаде на Егорушка. — Ти сега си нямаш маминка, няма кой да те почерпи.
Егорушка пъхна курабията в джоба си и заднишком заотстъпва към вратата, тъй като повече не беше в състояние да диша спарения и кисел въздух, в който живееха стопаните. Като се върна в голямата стая, той се разположи по-удобно на дивана и вече не се отвличаше от мислите си.
Кузмичов току-що бе свършил да брои парите и ги прибираше обратно в торбата. Отнасяше се към тях не особено почтително и ги тъпчеше в мръсната торба безцеремонно, с такова равнодушие, сякаш не бяха пари, а боклук.
Отец Христофор беседваше със Соломон.
— Е какво, премъдри Соломоне? — попита той, като се прозина и прекръсти устата си. — Как вървят работите?
— Какви работи имате предвид? — попита Соломон и го погледна така ехидно, сякаш му намекваха за някакво престъпление.
— Изобщо… Какво правиш?
— Какво правя ли? — попита Соломон и вдигна рамене. — Това, което правят всички. Виждате: слуга съм. Аз съм слуга на брат си, брат ми е слуга на пътниците, пътниците са слуги на Варламов, а ако имах десет милиона, Варламов щеше да бъде мой слуга.
— Е защо щеше да ти бъде слуга?
— Защо ли? Ами защото няма такъв господар или милионер, който за някоя пара повече да не вземе да лиже ръцете на някой келяв евреин. Аз сега съм келяв беден евреин, всички гледат на мен като на куче, а ако имах пари, Варламов щеше да се прави пред мен на също такъв глупак, на какъвто се прави Мойсей пред вас.
Отец Христофор и Кузмичов се спогледаха. Никой от тях не разбра Соломон. Кузмичов го погледна строго и сухо и попита:
— Как можеш ти, глупако такъв, да се сравняваш с Варламов?
— Не съм още чак такъв глупак, че да се сравнявам с него — отвърна Соломон и насмешливо огледа събеседниците си. — Той може да е руснак, но в душата си е келяв евреин; интересуват го само парите и богатството, пък аз изгорих парите си в печката. Не ми трябват ни пари, ни земя, ни овце и не ми трябва някой да се страхува от мен и да ми сваля шапка, когато минавам. Значи съм по-умен от вашия Варламов и повече приличам на човек!
Малко след това Егорушка в просъница чу как Соломон с глух и пресипнал от напиращата омраза глас бързешком заговори за евреите, заваляйки „р“-то; отначало говореше правилно, на руски, после взе да ги ниже като разказвачите на еврейски анекдоти и заприказва, както някога на панаира, с пресилен еврейски акцент.
— Де, де… — прекъсна го отец Христофор. — Ако твоята вяра не ти харесва, вземи да я смениш, а да се подиграваш, е грехота; човек, който се глуми над вярата си, лула тютюн не струва.