— Вие нищо не разбирате! — грубо го прекъсна Соломон. — Аз какво ви говоря, вие какво…
— Видя се то, че си глупав човек — въздъхна отец Христофор. — Аз те съветвам, както мога, а ти се сърдиш. Аз ти говоря по старешки, кротката, а ти като пуяк: „Бла-бла-бла!“ Да ти се чуди човек на ума…
Влезе Мойсей Мойсеич. Той разтревожено погледна Соломон и гостите си и лицето му пак нервно потрепери. Егорушка разтърси глава и се огледа; бегло видя лицето на Соломон тъкмо в момента, когато бе обърнато към него в полупрофил и сянката от дългия му нос пресече цялата му лява буза; презрителната усмивка, смесена с тази сянка, блестящите насмешливи очи, надменният израз и цялата му проскубана фигурка, които се раздвояваха и потреперваха в очите на Егорушка, го правеха сега подобен не на шут, а на нещо такова, което ти се присънва понякога, вероятно на нечестив дух.
— Дръпнат ви е той, Мойсей Мойсеич, Бог да го пази! — каза с усмивка отец Христофор. — Да го бяхте наредили някъде на работа или да го ожените… На човек не прилича…
Кузмичов сърдито се намръщи. Мойсей Мойсеич пак тревожно и изпитателно погледна брат си и гостите.
— Соломон, излез! — строго каза той. — Излез!
И добави още нещо на еврейски. Соломон рязко се засмя и излезе.
— Какво има? — изплашено се обърна Мойсей Мойсеич към отец Христофор.
— Забравя се — отвърна Кузмичов. — Грубиян е и се има за много нещо.
— Знаех си аз! — ужаси се Мойсей Мойсеич и плесна с ръце. — Ах, Боже мой! Боже мой! — замърмори той полугласно. — Имайте добрината да го извините и не се сърдете. Той е такъв човек, такъв човек! Ах, Боже мой! Боже мой! Роден брат ми е, но освен ядове друго не съм видял от него. Та той, знаете ли…
Мойсей Мойсеич повъртя пръст пред челото си и продължи:
— Не е на себе си… пропаднал човек! Хич не зная какво да го правя! Никого не обича, никого не почита, от никого не се бои… Знаете ли, на всички се подиграва, говори глупости, всекиму бърка в очите. Няма да повярвате, веднъж пристигна тука Варламов, а Соломон му издума такива приказки, че оня шибна с камшика и него, и мен… А мен за какво? Аз ли съм виновен? Бог му е взел ума, значи такава е божията воля, а аз какво съм виновен?
Минаха още десетина минути, а Мойсей Мойсеич все още мърмореше полугласно и въздишаше:
— Нощем не спи и все мисли, мисли, мисли, а за какво мисли, Бог го знае. Приближиш се до него през нощта, а той се сърди и се смее. И мен не обича… И нищо не иска! Тате, когато умираше, ни остави по шест хиляди рубли. Аз си купих хан, ожених се и сегинка имам дечица, а той изгори парите си в печката. Толкова ми е жал, толкова ми е жал! Защо ще ги гориш? Като не ти трябват, дай ги на мен, защо ще ги гориш?
Изведнъж външната врата жаловито изскърца и подът затрепери под нечии стъпки. Лек ветрец лъхна Егорушка и му се стори, че някаква голяма черна птица прелетя край него и размаха криле досами лицето му. Той отвори очи… Вуйчо му с торбата в ръце, готов за път, стоеше до дивана. Отец Христофор, хванал широкополия си цилиндър, някому се кланяше и се усмихваше не благо и умилено както винаги, а почтително и пресилено, което съвсем не отиваше на лицето му. А Мойсей Мойсеич балансираше, сякаш тялото му се бе счупило на три части и той с всички сили се мъчеше да не се разпадне. Единствено Соломон, като че нищо не бе станало, стоеше в ъгъла, скръстил ръце, и както преди презрително се усмихваше.
— Ваше сиятелство, извинете, у нас не е чисто! — стенеше Мойсей Мойсеич с мъчително-сладка усмивка, без да забелязва вече нито Кузмичов, нито отец Христофор, а само балансираше с цялото си тяло, за да не се разпадне. — Ние сме прости хорица, ваше сиятелство!
Егорушка разтърка очи. Насред стаята действително стоеше сиятелство в образа на млада, много красива и пълна жена в черна рокля и сламена шапка. Преди Егорушка да успее да види чертите й, кой знае защо, си спомни самотната стройна топола, която бе видял през деня на хълма.
— Минава ли днес оттук Варламов? — попита женски глас.
— Не, ваше сиятелство! — отвърна Мойсей Мойсеич.
— Ако го видите утре, помолете го да се отбие при мен за минутка.
Изведнъж, съвсем неочаквано, току до очите си Егорушка видя черни кадифени вежди, големи кафяви очи и нежни женски бузи с трапчинки, от които като лъчи от слънце по цялото й лице се разливаше усмивка. Замириса на нещо много хубаво.
— Какво мило момче! — каза дамата. — На кого е? Казимир Михайлович, вижте колко е сладко! Боже мой, то спи! Дундаче миличко…
И дамата целуна силно Егорушка по двете бузи, а той се усмихна и мислейки, че спи, затвори очи. Пътната врата заскърца и се чуха бързи крачки — някой влизаше и излизаше.