— Егорушка! Егорушка! — разнесе се силен шепот от два гласа. — Ставай, тръгваме!
Някой, май Дениска, го изправи на крака и го поведе за ръка; вървейки, той полуотвори очи и още веднъж видя красивата жена с черната рокля, която го беше целунала. Тя стоеше насред стаята, гледаше го как си отива, и дружелюбно му кимаше. Като стигна до вратата, той видя някакъв красив набит брюнет с бомбе и гамаши. Сигурно беше спътникът на дамата.
— Тпру! — долетя от двора.
До прага на къщата Егорушка видя нова разкошна каляска и два черни коня. На капрата седеше лакей с ливрея и с дълъг камшик в ръце. Излезе да изпрати заминаващите само Соломон. Лицето му беше напрегнато от желание да се разкиска; той гледаше така, сякаш с голямо нетърпение очакваше гостите да си заминат, за да се поглуми до насита с тях.
— Графиня Драницкая — прошепна отец Христофор, като се качваше в кабриолета.
— Да, графиня Драницкая — повтори Кузмичов също шепнешком.
Впечатлението от пристигането на графинята вероятно беше много силно, защото дори Дениска говореше шепнешком и се реши да шибне конете и да викне едва когато кабриолетът измина към четвърт верста и когато далеч назад на мястото на хана се виждаше само бледа светлинка.
Глава 4
Но кой е най-сетне този неуловим, тайнствен Варламов, за когото толкова много се говори, когото Соломон презира и който е нужен дори на красивата графиня? Седнал на капрата до Дениска, полусъненият Егорушка мислеше тъкмо за този човек. Никога не беше го виждал, но много често бе слушал за него и доста пъти го бе рисувал във въображението си. Знаеше, че Варламов има няколко десетки хиляди хектари земя, стотина хиляди овце и много, много пари; за начина му на живот и професията му знаеше само, че винаги „обикаля по тия места“ и че винаги го търсят.
Много бе слушал вкъщи и за графиня Драницка. Тя също имала няколко хиляди хектара, много овце, конезавод и много пари, но не „обикаляше“, а живееше в богатото си имение, за което познати и Иван Иванич, който неведнъж бе посещавал графинята по работа, разправяха много чудесии: разправяха например, че в гостната на графинята, дето висят портретите на всички полски крале, имало голям часовник във формата на скала, на скалата стоял изправен на задните си крака златен кон с брилянтови очи, а на коня седял златен ездач, който, колчем часовникът пробиел, размахвал сабята си наляво и надясно. Разправяха също така, че два пъти в годината графинята давала балове, на които канели дворяните и чиновниците от цялата губерния и идвал дори Варламов; всички гости пиели чай от сребърни самовари, ядели необикновени неща (например зиме на Коледа поднасяли малини и ягоди) и танцували под звуците на музика, която свирела ден и нощ…
„И колко е красива!“ — мислеше Егорушка, като си спомняше лицето и усмивката й.
Навярно и Кузмичов мислеше за графинята, защото, когато кабриолетът измина две версти, каза:
— Ама как я обира този Казимир Михайлич, здраве му кажи! Преди три години, когато, нали си спомняте, купих вълна от нея, той само от моята покупка лапна три хиляди.
— То от поляк друго не може и да се очаква — рече отец Христофор.
— А тя нехае за това. Дето се вика, млада и глупава. Главата й пълна с бръмбари!
На Егорушка, кой знае защо, му се искаше да мисли само за Варламов и за графинята, особено за нея. Съненият му мозък съвсем се отказа от обикновените мисли, замъгляваше се и задържаше само приказните, фантастични образи, на които това им е хубавото, че някак от само себе си, без каквото и да било усилие от страна на мислещия, изникват в мозъка и сами — стига само хубавичко да разтърсиш глава — изчезват безследно; пък и всичко, което го заобикаляше, не предразполагаше към обикновени мисли. Надясно тъмнееха хълмове, които сякаш закриваха нещо незнайно и страшно, наляво цялото небе над хоризонта бе заляно от пурпурно зарево и беше трудно да се разбере дали някъде бушуваше пожар, или луната се канеше да изгрее. Далечината се виждаше, както и през деня, но нежната й лилава окраска, забулена от вечерната мъгла, вече бе изчезнала и цялата степ се криеше в мъглата както децата на Мойсей Мойсеич под юргана.
В юлските вечери и нощи вече не кряскат пъдпъдъци и дърдавци, не пеят по долчинките из горите славеи, не мирише на цветя, но степта все още е прекрасна и изпълнена с живот. Щом слънцето залезе и мъгла обвие земята, тя забравя дневната тъга, прощава всичко и леко въздъхва с широката си гръд. Сякаш от това, че тревата не вижда в мрачината старостта си, в нея се вдига весела млада врява, каквато липсва през деня; цвъртене, подсвиркване, стържене, степни басове, тенори и дисканти — всичко се смесва в непрекъснат монотонен шум, който предразполага към спомени и тъга. Еднообразното цвъртене приспива като люлчина песен; пътуваш и чувстваш, че заспиваш, но ето че отнякъде долита рязък тревожен крясък на незаспала птица или се разнася неопределен звук, наподобяващ глас, нещо като учудено „Аа!“, и дрямката напуска клепките ти. А случва се, минаваш край някоя долчинка, дето има храсти, и чуваш как птицата, която степните жители наричат спяща, кряска на някого: „Спя! Спя! Спя!“, а друга се киска или избухва в истеричен плач — това е кукумявка. За кого кряскат и кой ги чува в тази равнина, Бог знае, но в крясъците им има много тъга и жалба… Мирише на сено, на изсушена трева и на закъснели цветя, но мирисът е плътен, премаляващо сладък и нежен.