През мъглата се вижда всичко, но трудно се различават цветовете и очертанията на предметите. Всичко ти изглежда някак друго, не такова, каквото е. Пътуваш и изведнъж виждаш, че пред теб, досами пътя, стои силует, подобен на монах; не помръдва, чака и държи нещо в ръце… Дали не е разбойник? Фигурата се приближава, расте, ето, изравнява се с кабриолета и виждаш, че не е човек, а самотен храст или голям камък. Такива неподвижни, причакващи някого фигури стоят по хълмовете, крият се зад могилите, надничат от буренака и всички те приличат на хора и будят подозрение.
А когато изгрее луната, нощта става бледа и тъмна. Мъглата изведнъж изчезва. Въздухът е прозрачен, свеж и топъл, навсякъде се вижда добре и дори можеш да различиш край пътя отделните стръкове бурени. Недалеч се виждат черепи и камъни. Подозрителните фигури, подобни на монаси, на светлия фон на нощта изглеждат по-черни и гледат по-мрачно. Все по-често и по-често сред монотонното цвъртене сепва неподвижния въздух нечие учудено „Аа!“ и се чува крясък на незаспала или бълнуваща птица. Широки сенки се движат по равнината като облаци по небето, а в загадъчната далечина, ако дълго се вглеждаш в нея, се издигат и се трупат един през друг неясни, странни образи… Някак зловещо е. А погледнеш ли бледозеленото, обсипано със звезди небе, на което няма ни облаче, ни петно, разбираш защо топлият въздух е неподвижен, защо природата е нащрек и се бои да помръдне: страхува се, жал й е да загуби дори един миг от живота си. За необятната глъбина и безграничност на небето можем да съдим само край морето или нощем в степта, когато свети луната. То е страшно, красиво и гальовно, гледа морно и те примамва, а от ласката му ти се завива свят.
Пътуваш час, два… На пътя ти се изпречва мълчалива бабичка могила или каменна фигура, издялана Бог знае от кого и кога, безшумно прелита над земята нощна птица и лека-полека ти идват на ум степни легенди, разкази на случайно срещнати хора, приказки на бавачката, родена в степта, и всичко онова, което сам си успял да видиш и да проумееш в душата си. И тогава в цвъртенето на насекомите, в подозрителните фигури и могили, в синьото небе, в лунната светлина, в полета на нощната птица, във всичко, което виждаш и чуваш, започваш да долавяш тържеството на красотата, младостта, разцвета на силите и страстната жажда за живот; душата ти откликва на прекрасния суров роден край и ти се иска да летиш над степта заедно с нощната птица. И от тържеството на красотата, от премногото щастие чувстваш напрежение и тъга, сякаш степта съзнава, че е самотна, че богатството и вдъхновението й погиват всуе за света, от никого невъзпети и никому ненужни, и през радостния шум чуваш тъжовния й безнадежден зов: искам певец! Певец!
— Тпру! Здрасти, Пантелей. Наред ли е всичко?
— Слава Богу, Иван Иванич.
— Момчета, да сте виждали Варламов?
— Не, не сме го виждали.
Егорушка се събуди и отвори очи. Кабриолетът бе спрял. Далеч напред по пътя се точеше керван, около който сновяха хора. Всички каруци, пълни с големи денкове вълна, изглеждаха много високи и пухкави, а конете — малки и късокраки.
— Та ние значи сега ще идем при молоканина! — високо говореше Кузмичов. — Чифутинът разправяше, че Варламов нощувал при него. В такъв случай прощавайте, братлета! Сбогом!
— Сбогом, Иван Иванич! — отвърнаха няколко гласа.
— Вижте какво, момчета — забързано каза Кузмичов. — Да бяхте взели със себе си моя момчурляк. Защо само да се мотае с нас? Пантелей, сложи го на някой денк в каруцата си и да пътува лека-полека, а ние ще ви настигнем. Хайде, Егор! Върви, няма нищо!…
Егорушка слезе от капрата. Няколко чифта ръце го подхванаха, вдигнаха го високо нагоре и той се озова на нещо голямо, меко и леко навлажнено от роса. Сега му се струваше, че небето е по-близо до него, а земята далеч.