— Ей, вземи си палтенцето! — викна някъде далеч изотдолу Дениска.
Палтото и бохчичката, подхвърлени отдолу, паднаха до Егорушка. Не желаейки да мисли за нищо, той бързешком пъхна бохчичката под главата си, покри се с палтото, изпружи крака и като потръпваше от росата, се засмя от удоволствие.
„Да спя, да спя, да спя…“ — мислеше си той.
— Да не го закачате, дяволи! — чу се отдолу гласът на Дениска.
— Прощавайте, братлета. Сбогом! — викна Кузмичов. — Разчитам на вас!
— Не се тревожете, Иван Иванич!
Дениска подвикна на конете, кабриолетът изскърца и се понесе, но вече не по пътя, а някъде встрани. Минута-две беше тихо, сякаш керванът беше заспал, и се чуваше само как далеч лека-полека заглъхваше дрънченето на кофата, привързана за задницата на кабриолета. Но ето че пред обоза някой извика:
— Кирюха, каарай!
Заскрибуца най-предната каруца, след нея втора, трета… Егорушка почувства как каруцата, в която лежеше, се разклати и също заскрибуца. Керванът тръгна. Егорушка стисна в ръка въжето, с което беше превързан денкът, пак се засмя от удоволствие, нагласи курабията в джоба си и се унесе в сън тъй, както обикновено се унасяше у дома в леглото си…
Когато се събуди, слънцето вече изгряваше; една могила го затулваше, а то в желанието си да плисне светлина върху света напрегнато блещеше лъчи на всички страни и заливаше хоризонта със злато. На Егорушка му се стори, че то не беше на мястото си, тъй като вчера бе изгряло зад гърба му, а днес много по-наляво… Пък и цялата местност не приличаше на вчерашната. Вече нямаше хълмове, а навсякъде, накъдето и да погледнеш, се ширеше безкрайна кафява навъсена равнина; тук-там из нея се издигаха могилки и летяха вчерашните полски врани. Далеч напред белееха камбанариите и къщите на някакво село; поради неделята малорусите си седяха по домовете, печаха и готвеха. Това се виждаше по дима, който излизаше от всички комини и като сива, прозрачна пелена висеше над селото. В пролуките между къщите и зад черквата се синееше реката, а зад нея далечината тънеше в мъгла. Но нищо не приличаше тъй малко на вчерашното, както пътят. Нещо необикновено широко, мощно и богатирско се разстилаше по степта вместо път; това беше сива ивица, добре отъпкана и покрита с прах като всички пътища, но широка няколко десетки метри. Просторността й събуди недоумение у Егорушка и му навя приказни мисли. Кой пътува по него? На кого е необходим такъв простор? Да се чудиш и маеш. Човек може да си помисли, че в Русия още не са се свършили грамадните хора с широк разкрач като Иля Муромец или Славея Разбойник и не са измрели още богатирските коне. Егорушка погледна към пътя и си представи шест високи, препускащи редом колесници като ония, които бе виждал в картинките във вероучението; тия колесници са впрегнати в шесторка диви, бесни коне и с високите си колела вдигат облаци прах чак до небето, а конете ги управляват хора, които можеш само да сънуваш или да обрисуваш във въображението си. Ала колко щяха да подхождат на степта и пътя тия фигури, ако съществуваха!
От дясната страна на пътя по цялата му дължина се издигаха телеграфни стълбове с по две жици. Те ставаха все по-малки и по-малки и край селото изчезваха зад къщите и зеленината, а после пак се показваха в лилавата далечина като съвсем малки тънички пръчици, подобни на забучени в земята моливи. По жиците бяха накацали ястреби, червеноноги ветрушки и врани и равнодушно наблюдаваха движещия се керван.
Егорушка лежеше в последната каруца и затова можеше да вижда целия керван. Каруците бяха около двадесет и на всеки три се падаше по един каруцар. До последната каруца, дето беше Егорушка, вървеше белобрад старец, също тъй изпосталял и нисък като отец Христофор, но загорялото му лице беше кафяво, строго и замислено. Твърде възможно бе този старец да не е нито строг, нито замислен, но червените клепачи и дългият остър нос придаваха на лицето му онзи строг, сух израз, присъщ на хората, свикнали да мислят винаги за нещо сериозно и насаме. Той като отец Христофор носеше широкопол цилиндър, но не господарски, а плъстен и кафяв, наподобяващ по-скоро пресечен конус, отколкото цилиндър. Ходеше бос. Навярно по навик, придобит през студените зими, когато сигурно неведнъж бе мръзнал край кервана, той вървешком се потупваше по бедрата и топуркаше с крака. Като забеляза, че Егорушка се е събудил, се повзря в него и каза, свивайки се като от студ:
— А, събуди ли се, юначе? Ти синче ли си на Иван Иванич?
— Не, племенник…
— На Иван Иванич ли? Пък аз свалих ботушите и джапам бос. Краката ми са болни, измръзнали, а без ботуши е по-рахат. По-рахат, юначе… Без ботуши, викам… Значи си му племенник? А той е добър човек, дума да няма. Господ здраве да му дава… Бива си го… За Иван Иванич казвам. Отиде при молоканина… О, Господи помилуй!