И приказката на стареца беше такава, сякаш беше много студено, говореше с паузи и не отваряше уста, както трябва; лабиалните съгласни изговаряше лошо, със заекване, сякаш му замръзваха устните. Като се обръщаше към Егорушка, той нито веднъж не се усмихна и изглеждаше строг.
През две каруци по-нататък вървеше с камшик в ръка човек с дълго червеникаво палто, с каскет и ботуши с изкривени кончови. Не беше стар, а към четиридесетгодишен. Когато той се озърна, Егорушка видя удължено червено лице с рядка козя брадичка и с гъбеста буца под дясното око. Освен тази много грозна буца той имаше още един особен белег, който рязко биеше на очи: в лявата си ръка държеше камшика, а с дясната махаше тъй, сякаш дирижираше невидим хор; от време на време пъхаше камшика под мишница и тогава дирижираше с двете ръце и нещо си мърмореше под нос.
Каруцарят пред него имаше дълга, праволинейна фигура със силно полегати рамене и плосък като дъска гръб. Ходеше изправен, сякаш маршируваше или бе глътнал бастун, ръцете му не се люшкаха, а висяха като прави пръчки, пристъпваше някак вдървено, като войничетата за игра; почти не сгъваше колене и се стараеше да прави колкото е възможно по-широки крачки; докато старецът или притежателят на гъбестата буца правеха по две крачки, той успяваше да направи само една и затова изглеждаше, че върви най-бавно от всички и изостава. Лицето му беше овързано с парцал и на главата му стърчеше нещо като калугерска шапка; беше облечен с къса украинска чумарка, цялата в кръпки, и със сини шалвари, а на краката си носеше цървули.
От онези, които бяха по-напред, Егорушка не се заинтересува. Той легна по корем, разчовърка дупчица в денка и като нямаше какво да прави, започна да усуква нишки от вълната. Старецът, който вървеше долу, не излезе толкова строг и сериозен, колкото изглеждаше. Като подхвана разговор, той вече не го прекъсваше.
— Та къде отиваш? — попита той, като потропваше с крака.
— Да се уча — отвърна Егорушка.
— Да се учиш? Аха… Е, да ти помага Света Богородица. Тъй. Един ум е добре, а два — още по-добре. Някому Бог дава един ум, другиму два, някому и три… Някому и три, тъй си е… Единият ум, с какъвто си се родил, другият от учението, а третият от добър живот. Та казвам аз, братле, харно е да има човек три ума. На него не само да живее, ами и да умира му е по-лесно. Да умира… Пък всички на тоя свят сме пътници.
Старецът се почеса по челото, вдигна зачервените си очи към Егорушка и продължи:
— И Максим Николаич, един богат човек от Славяносербск, лани също закара момчето си да учи. Не знам как се справя с науките, ама инак момчето е добро, бива си го… Господ здраве да им дава, чудесни господа. Та и той го закара да се учи… В Славяносербск няма такова училище, дето значи да може да изкара науките. Няма… А инак градът е хубав… Обикновено училище, за по-простите, има, ама за голямо учение няма… Няма, тъй си е. Как те викат?
— Егорушка.
— Значи Егорий… На светия великомъченик Егорий Победоносец, дето го празнуват на двадесет и трети април. А аз съм кръстен на свети Пантелей… От Холодови съм. Пантелей Захаров Холодов… Родом съм, може да си чувал, от Тим, Курска губерния. Братята ми станаха граждани и захванаха занаяти в града, а аз съм селянин… Селянин си останах. Преди седем години си ходих… У дома значи. И на село бях, и в града… В Тим бях, викам… Тогава, сполай на Бога, всички бяха живи и здрави, а сега не знам… Може някой и да е умрял… А им е време вече за умирачка, че всички са стари, има и по-стари от мен. Умирачката не е страшна, и тя е добро, сал, то се знае, да не си идеш без покаяние. Няма по-голямо зло от върла смърт. На върлата дяволът се радва. А искаш ли с покаяние да умреш, та в божите чертози да те пуснат, моли се на Варвара Великомъченица. Тя е застъпница. Тя, тъй си е… Затуй Бог в небесата таквоз положение й е отредил, щото значи всеки с пълно право да може да я моли за покаяние.
Пантелей мърмореше и очевидно не го беше грижа чува ли го Егорушка или не. Бъбреше вяло, под носа си, без да повишава или понижава глас, но за кратко време успя да разкаже много неща. Всичко, за което разправяше, беше все откъслеци, твърде слабо свързани един с друг и съвсем безинтересни за Егорушка. Може би говореше само за да може на сутринта след прекараната в мълчание нощ да провери гласно мислите си: още ли е с всичкия си? Като свърши за покаянието, пак заговори за някой си Максим Николаич от Славяносербск:
— Да, откара момчето: откара го, тъй беше…