Един от каруцарите, които вървяха далеч напред, скочи от мястото си, побягна встрани и зашиба с камшик по земята. Той беше едър широкоплещест мъж, около тридесетгодишен, рус, къдрокос и очевидно много силен и здрав. Ако се съдеше по движенията на раменете му и на камшика, по стръвността, която изразяваше позата му, той биеше нещо живо. Към него притича друг каруцар, нисичък и набит, с широка черна брада, облечен с жилетка и извадена от панталоните риза. Той избухна в басов кашлящ смях и закрещя:
— Братлета, Димов уби змия! Бога ми!
Има хора, за ума на които може вярно да се съди по гласа и смеха им. Чернобрадият спадаше тъкмо към тия щастливци: в гласа и смеха му се чувстваше отчайваща глупост. Като спря да шиба, русокосият Димов вдигна с камшика от земята и със смях запокити към каруците нещо подобно на въже.
— Не е змия, ами смок — извика някой.
Човекът с вдървената походка и овързаното лице бързо закрачи към убитата змия, погледна я и плесна с пръчкообразните си ръце.
— Злосторник! — закрещя той с глух ридаещ глас. — Защо уби смочето? Какво ти е сторило, проклетнико? Глей го ти, уби смочето. Ами ако теб те убият така?
— Смок не трябва да се убива, тъй си е… — апатично забъбри Пантелей. — Не трябва… Туй не е усойница. Макар и да е змия на вид, тя е твар тиха, невинна… Обича човека… Той де, смокът…
Димов и чернобрадият вероятно се засрамиха, защото се изсмяха високо и без да отвръщат на ропота, лениво се помъкнаха към каруците си. Когато последната каруца се изравни с мястото, дето лежеше убитият смок, човекът с овързаното лице, който се бе навел над смока, се обърна към Пантелей и го запита плачливо:
— Дядо, ама защо той уби смочето?
Очите му, както сега можа да види Егорушка, бяха малки, мътни, лицето — сиво, болнаво и то, някак мътно, а брадата му беше червена и изглеждаше подпухнала.
— Дядо, ама защо го уби? — повтори той, крачейки редом с Пантелей.
— Глупав човек, сърбят го ръцете, затуй го и уби — отвърна старецът. — А смок не трябва да се убива. Тъй си е… Димов, то се знае, е калпазанин, ще убие всичко, каквото му попадне, а Кирюха не се застъпи. Трябваше да се застъпи, а той — ха, ха, ха, хо, хо, хо… А ти, Вася, не се ядосвай… Защо ще се ядосваш? Убили са го, Бог да ги съди… Димов е калпазанин, а Кирюха с глупавия си ум… Нищо… Глупави хора, неразбрани, остави ги. На, Емелян никога няма да посегне на каквото не трябва. Никога, тъй си е… Щото е човек образован, а те са глупави… Емелян де… Той няма да посегне.
Като чу името си, каруцарят с червеникавото палто и с гъбестата буца, който дирижираше невидим хор, се спря, изчака Пантелей и Вася да се изравнят с него и тръгна редом с тях.
— За какво става дума? — попита той с пресипнал, задавен глас.
— Ами Вася се ядосва — каза Пантелей. — Та му разправям туй-онуй, да не се ядосва значи… Ех, нозе мои, болни, измръзнали! Еех! Засърбяха ме зарад неделята, празника Господен!
— От ходенето е — отбеляза Вася.
— Не, момко, не… Не е от ходенето. Когато ходя, някак ми е по-леко, ама като легна и се затопля — мале мила. По-рахат ми е да ходя.
Емелян с червеникавото палто застана между Пантелей и Вася и замаха с ръка, сякаш те се гласяха да пеят. Като помаха малко, отпусна ръка и безнадеждно изохка.
— Глас нямам! — каза той. — Жива мъка. Цяла нощ и цяла сутрин ми е в главата тройното „Господи помилуй“, дето го пяхме на венчавката у Мариновски; в главата и в гърлото ми е… Да си речеш, колко му е да го изпея, а не мога! Глас нямам!
Той помълча минута, замислен за нещо, и продължи:
— Петнадесет години пях в църковния хор, да го речем, в цялата Луганска фабрика глас като моя нямаше, ама, дявол го взел, откак се изкъпах преди три години в Донец, оттогаз нито една нота не мога да взема чисто. Простудих си гърлото. Пък аз без глас съм като работник без ръце.
— Тъй си е — съгласи се Пантелей.
— Мисля го и тъй, и инак и си викам, че съм пропаднал човек, и туйто.
В това време Вася случайно видя Егорушка. Очите му светнаха и станаха още по-малки.
— И господарчето пътува с нас! — рече той и прикри носа си с ръкав, като да се засрами. — Какъв важен файтонджия! Остани с нас, ще пътуваш с кервана да караме вълна.
Мисълта, че господарчето е същевременно и файтонджия, навярно му се стори много любопитна и остроумна, защото той високо захихика и продължи да я развива. Емелян също погледна нагоре към Егорушка, но бегло и студено. Той беше зает със своите мисли и ако не беше Вася, не би забелязал присъствието на Егорушка. Не минаха и пет минути, и той отново замаха с ръка, после, описвайки на спътниците си красотата на венчалното „Господи помилуй“, за което си бе спомнил през нощта, пъхна камшика под мишница и замаха с две ръце.