На верста от селото обозът се спря край кладенец с геранило. Като пускаше в кладенеца кофата си, чернобрадият Кирюха се навали с корем върху дървената обшивка и пъхна в тъмната дупка рошавата си глава, раменете и част от гърдите, тъй че Егорушка виждаше само късите му крака, които едва докосваха земята; видял далеч на дъното отражението на главата си, той се зарадва и избухна в глупав дебелашки смях, а кладенчовото ехо му отвърна със същото; когато се надигна, беше червен като рак. Пръв дотича да пие Димов. Пиеше през смях, често отделяше устни от кофата и разправяше на Кирюха нещо смешно, после се обърна и високо, та цял свят да го чуе, изтърси няколко мръсни думи. Егорушка не разбираше значението им, но добре знаеше, че са лоши. Знаеше за мълчаливото отвращение, което изпитваха към тях близките и познатите му, сам, без да знае защо, споделяше това отвращение и бе свикнал да мисли, че само пияните и невъздържаните хора имат привилегията да произнасят високо тези думи. Спомни си за убиването на смока, вслуша се в смеха на Димов и изпита нещо като омраза към този човек. И като че напук Димов в това време видя Егорушка, който бе слязъл от каруцата и отиваше към кладенеца; той се изсмя високо и се провикна:
— Братлета, старецът тая нощ родил мъжко!
Кирюха се закашля от дебелашкия си смях. Засмя се и още някой, а Егорушка се изчерви и окончателно реши, че Димов е много лош човек.
Русокос, с къдрава глава, без шапка и с разкопчана на гърдите риза, Димов изглеждаше красив и необикновено силен; във всяко негово движение личеше пакостникът и бабаитът, който си знае цената. Той вдигаше рамене, слагаше ръце на хълбоците си, говореше и се смееше по-високо от всички и имаше такъв вид, сякаш се готвеше да вдигне с една ръка нещо много тежко и да учуди с това целия свят. Палавият му присмехулен поглед се плъзгаше по пътя, по кервана и по небето, без да се спира на нищо, и сякаш търсеше кого да убие от нямане какво да прави или на какво да се подиграе. Очевидно от никого не се страхуваше, нищо не го притесняваше и навярно съвсем не го интересуваше мнението на Егорушка… А Егорушка вече отдън душа мразеше русата му глава, чистото му лице и силата му, с отвращение и страх слушаше смеха му и се чудеше с каква лоша дума да му отмъсти.
Пантелей също се приближи към кофата. Извади от джоба си зелено кандило, изтри го с парцалче, гребна с него от кофата и пи, после гребна още веднъж, зави чашката в парцалчето и я сложи обратно в джоба си.
— Дядо, защо пиеш от кандило? — учуди се Егорушка.
— Един пие от кофата, друг от кандило — уклончиво отвърна старецът. — Всеки по своему… Ти пиеш от кофата, е, пий си със здраве…
— Душице моя, хубавице — изведнъж гальовно заговори Вася и в гласа му затрептяха сълзи. — Душице моя!
Очите му бяха устремени надалеч, блестяха, усмихваха се и лицето му имаше същия израз както преди, когато гледаше Егорушка.
— За кого говориш? — попита Кирюха.
— Кумичка Лисичка… Легнала на гръб и играе като кученце…
Всички се загледаха в далечината и затърсиха с очи лисицата, но нищо не откриха. Единствено Вася виждаше нещо с мътните си сиви очички и се възхищаваше. Зрението му, както по-късно се убеди Егорушка, беше изключително остро. Виждаше толкова добре, че кафявата пустинна степ за него винаги беше пълна с живот и съдържание. Стигаше да се вгледа в далечината, за да види лисица, заек, голяма дропла или някое друго животно, което гледа да е по-далеч от хората. Няма нищо необикновено в това да видиш бягащ заек или летяща дропла — виждал го е всеки, който пътува през степта, — но не всекиму е дадено да вижда дивите животни, когато са си „у дома“, когато не бягат, не се крият и не се озъртат тревожно. А Вася виждаше играещи лисици, зайци, миещи се с лапички, големи дропли, разтварящи криле, малки дропли, чукащи с човките си. Благодарение на тази острота на зрението освен света, който виждаха всички, Вася имаше и друг свят, негов собствен, недостъпен за никого и навярно много хубав, защото, когато гледаше и се възхищаваше, беше трудно да не му завидиш.
Когато керванът продължи пътя си, в черквата зазвъниха за литургия.
Глава 5
Керванът се разположи край селото, на брега на реката. Слънцето прежуряше както предния ден, въздухът беше неподвижен и печален. На брега имаше няколко върби, но сянката им падаше не върху земята, а във водата, дето пропадаше нахалос, а в сянката под каруците беше задушно и мъчително. Водата, синя, поради това че в нея се отразяваше небето, неудържимо привличаше.