— Брей, не се нарева тоз ревльо! — каза Кузмичов. — Пак наду гайдата, глезльо такъв. Като не ти се ходи, остани си. Никой не те кара насила!
— Нищо, нищо, братко Егор, нищо… — замърмори като в скоропоговорка отец Христофор. — Нищо, братко… Уповавай се на Бога… Не отиваш за лошо, а за добро. Учението, както се казва, е светлина, невежеството — тъма… Тъй си е.
— Искаш ли да се върнеш? — попита Кузмичов.
— И-и… Искам… — отвърна през плач Егорушка.
— Че да беше се върнал. То се видя, че отиваш за тоя, дето духа.
— Нищо, нищо, братко… — продължи отец Христофор. — Уповавай се на Бога… Ломоносов също тъй е пътувал с рибарите, ама е станал мъж, прочут из цяла Европа. Учението, възприемано с вяра, дава угодни Богу плодове. Как е казано в молитвата? Создателю во славу, родителям же нашим на утешение, церкви и отечеству на ползу… Тъй е то.
— Ползата бива различна… — рече Кузмичов и запали евтина пура. — Някой двайсет години се учи, а полза никаква.
— Случва се.
— Някому науката помага, а другиму само обърква главата. Сестра ми нищо не отбира, гледа да се равнява по благородниците и иска Егорка да стане учен човек, а хич не може да проумее, че той и с моя занаят може цял живот да добрува. Казвам ви го затуй, щото, ако всички станат учени и благородници, няма да има кой да търгува и да сее жито. Всички ще измрат от глад.
— Ама ако всички вземат да търгуват и да сеят жито, няма да има кой да овладява науките.
И с мисълта, че и двамата са казали нещо убедително и важно, Кузмичов и отец Христофор направиха сериозни физиономии и едновременно се прокашляха. Дениска, който се вслушваше в разговора им и нищо не разбра, тръсна глава и като се приповдигна, шибна дорестите коне. Настъпи мълчание.
А пред очите на пътниците вече се разстилаше широка, безкрайна равнина, опасана с верига от хълмове. Като се трупаха и надничаха един зад други, хълмовете се сливаха във възвишение, което се простираше вдясно от пътя чак до хоризонта и изчезваше в лилавата далнина; пътуваш, пътуваш и все не можеш да разбереш къде започва и къде свършва… Слънцето вече се показа зад града и тихо, без суетня се залови за работа. Изпърво далеч напред, дето небето се слива със земята, край могилките и вятърната мелница, прилична отдалеч на размахващо ръце човече, плъзна по земята широка яркожълта ивица; след минута също такава ивица засия малко по-наблизо, шмугна се надясно и обхвана хълмовете; нещо топло докосна гърба на Егорушка, една ивица светлина, промъкнала се отзад, прескочи кабриолета и конете, понесе се към другите ивици и изведнъж цялата широка степ отхвърли утринната полусянка, усмихна се и заблестя от роса.
Пожънатата ръж, буренът, млечката, дивият коноп — всичко къде кафеникаво, къде червеникаво и полумъртво от жегата, сега, умито от росата и приласкано от слънцето, оживяваше, за да разцъфти отново. Над пътя с весело чирикане се носеха свирци, в тревата се обаждаха лалугери, далеч наляво плачеха калугерици. Ято яребици, изплашени от кабриолета, изпърха и с меко „трр“ полетя към хълмовете. Скакалци, щурци, жътварчета и попови прасета подеха в тревата скърцащата си монотонна музика.
Но подир някое време росата се изпари, въздухът застина и излъганата степ прие печалния си юлски вид. Тревата клюмна, животът замря. Загорелите кафяво-зелени, лилави в далечината хълмове със спокойните си като сянка тонове, равнината с мъгливата далечина и преобърнатото над тях небе, което в степта, дето няма гори и високи планини, изглежда страшно дълбоко и прозрачно, ти се струваха сега безкрайни, вцепенени от тъга…
Колко е задушно и тягостно! Кабриолетът се носи, а Егорушка вижда все едно и също — небето, равнината, хълмовете… Музиката в тревата стихна. Свирците отлетяха, яребиците не се виждат. Над посърналата трева от нямане какво да правят летят полски врани; всички те си приличат една на друга и правят степта още по-еднообразна.
Току над земята лети мишелов, плавно размахва криле и изведнъж се спира във въздуха, като че се замисля за умората от живота, после разтърсва криле и като стрела се носи над степта и не можеш да разбереш защо лети и какво търси. А в далечината размахва криле мелницата…
За разнообразие в буренака току се мярка бял череп или валчест камък; израства за миг подобен на човешка фигура балван или изсъхнала бяла върба със синя гарга на горната клонка, претичва през пътя лалугер — и пак се носят покрай очите буренът, хълмовете, полските врани…
Но ето, слава Богу, насреща се задава каруца със снопи. Най-отгоре лежи някаква мома. Сънена, морна от горещината, тя вдига глава и се заглежда в срещнатите. Дениска се зазяпва по нея, конете протягат муцуни към снопите, кабриолетът изскърцва и се целува с каруцата и бодливи класове преминават като метла по цилиндъра на отец Христофор.