Каруцарят Стьопка, на когото Егорушка едва сега обърна внимание, осемнадесетгодишно момче, украинче, с дълга риза без пояс и с широки шалвари, които при ходене се развяваха като знамена, бързо се съблече, изтича надолу по стръмния бряг и се бухна във водата. Гмурна се три пъти, после заплува на гръб и затвори очи от удоволствие. Лицето му се усмихваше и мръщеше, сякаш го беше гъдел и едновременно изпитваше болка и му беше смешно.
В горещ ден, когато няма къде да се денеш от жегата и задуха, плисъкът на водата и шумното дишане на къпещия се действат на слуха като хубава музика. Като го гледаха, Димов и Кирюха бързо се съблякоха и един след друг, предвкусвайки насладата, със силен смях цамбурнаха във водата. И тихата, скромна рекичка се огласи от пръхтене, плясък и викове. Кирюха кашляше, смееше се и викаше така, сякаш искаха да го удавят, а Димов го гонеше и се мъчеше да го хване за крака.
— Хе-хе-хе! — крещеше той. — Дръжте го, бе, дръжте го!
Кирюха се кискаше и се наслаждаваше, но изразът на лицето му беше същият както на сушата: глупав, слисан, сякаш някой незабелязано се беше промъкнал до него отзад и го беше цапардосал с брадва по главата. Егорушка също се съблече, но не се спусна надолу по брега, а се затича и полетя от почти триметрова височина. Като описа дъга във въздуха, той падна във водата, потъна дълбоко, но не стигна до дъното; някаква сила, студена и приятна на пипане, го подхвана и го понесе обратно нагоре. Той изплува и като пръхтеше и пускаше мехури, отвори очи; но в реката тъкмо до лицето му се отразяваше слънцето. Отначало очите му се изпълниха с ослепителни искри, после с дъги и тъмни петна; той побърза пак да се гмурне, отвори очи във водата и видя нещо мътнозелено, подобно на небе в лунна нощ. Отново същата сила, без да му даде да се докосне до дъното и да постои на хлад, го понесе нагоре, той изплува и въздъхна така дълбоко, че му стана просторно и свежо не само в гърдите, но дори и в корема. После, за да вземе от водата всичко, което можеше, си позволи всякакви забави: ту лежеше с наслада на гръб, ту се плискаше, премяташе се, плуваше и по корем, и настрана, и на гръб, и кучешката — както си искаше, докато не се умори. Другият бряг бе гъсто обрасъл с тръстики, слънцето го позлатяваше и красивите китки на тръстиковите цветове се накланяха към водата. На едно място тръстиката потрепваше, пукаше и цветовете й се кланяха — там Стьопка и Кирюха измъкваха раци.
— Рак! Гледайте, братлета — рак! — тържествуващо закрещя Кирюха и действително показа един рак.
Егорушка заплува към тръстиките, гмурна се и заопипва корените им. Като ровеше из рядката хлъзгава тиня, напипа нещо остро и отвратително, което може би наистина беше рак, ала в това време някой го докопа за крака и го повлече нагоре. Като се задавяше и кашляше, Егорушка отвори очи и видя пред себе си мокрото смеещо се лице на пакостника Димов. Той дишаше тежко и ако се съдеше по очите му, искаше да продължи да се забавлява. Държеше го здраво за крака и вече бе вдигнал другата си ръка, за да го хване за шията, но Егорушка с отвращение и страх, сякаш се гнусеше от него и се страхуваше, че този бабаит може да го удави, се дръпна и продума:
— Глупак! Ще те прасна по мутрата!
Почувства, че това е недостатъчно, за да изрази омразата му, помисли и добави:
— Подлец! Кучи син!
А Димов, сякаш нищо не беше се случило, вече не му обръщаше внимание, а плуваше към Кирюха и викаше:
— Ехехей! Хайде да ловим риба! Момчета, да ловим риба!
— Че какво пък! — съгласи се Кирюха. — Тук трябва да има много риба…
— Стьопка, изтичай до селото и поискай да ти дадат дифан7!
— Няма да ми дадат!
— Ще ти дадат! Помоли! Кажи, че е вместо милостиня, защото сме все едно странници!
— Вярно, бе!
Стьопка се измъкна от водата, бързо се облече и без шапка, като размяташе широките си шалвари, хукна към селото. След спречкването с Димов водата загуби за Егорушка всякаква привлекателност. Той излезе и започна да се облича. Пантелей и Вася седяха на стръмния бряг, провесили крака надолу, и гледаха къпещите се. Емелян, гол, стоеше до колене във водата, досами брега, държеше се с една ръка за тревата, за да не падне, а с другата се поглаждаше по тялото. С изпъкнали лопатки, с буца под окото, превит и явно страхуващ се от водата, той беше много смешен. Лицето му беше сериозно, строго, той гледаше сърдито водата, сякаш се готвеше да й се накара, задето някога го бе простудила в Донец и му бе отнела гласа.
— А ти защо не се къпеш? — обърна се Егорушка към Вася.
— Ами тъй… Не обичам — отвърна Вася.
— А защо ти се е подула брадата?
— Боли ме… Аз, господарче, работех в кибритената фабрика… докторът викаше, че от туй ми подпухва челюстта. Там въздухът е лош. Освен на мен още на три момчета челюстите се подуха, а на един пък съвсем изгни.