Скоро се върна Стьопка с дифана. От дългото стоене във водата Димов и Кирюха посиняха и прегракнаха, но охотно се захванаха да ловят риба. Отначало отидоха в дълбокото, край тръстиките; тук водата стигаше до шията на Димов, а ниският Кирюха цял се скриваше в нея, задавяше се и пускаше мехури; а Димов, натъквайки се на бодливите корени, падаше и се заплиташе в дифана, двамата се бъхтеха и шумяха и не ловяха риба, а вятър.
— Дълбоко е! — хриптеше Кирюха. — Нищо не можеш улови!
— Не дърпай, дяволе! — крещеше Димов, като се мъчеше да разположи дифана, както трябва. — Дръж го с ръце!
— Там няма да фанете! — викаше им от брега Пантелей. — Само плашите рибата, глупци! Дайте по-наляво! Там е по-плитко!
По едно време над дифана проблесна едра риба; всички ахнаха, а Димов удари с юмрук по мястото, дето беше изчезнала, и на лицето му се изписа досада.
— Ех! — изохка Пантелей и тропна с крака. — Изпуснаха рибата! Избяга!
Насочвайки се наляво, Димов и Кирюха лека-полека се измъкнаха на плитко и тук вече започна истински лов. Бяха се отдалечили на около триста крачки от каруците: виждаше се как мълчаливо и едва пристъпвайки, се стараеха да влачат дифана колкото е възможно по-надълбоко и по-близо до тръстиките, как, за да изплашат рибата и да я вкарат в мрежата, удряха с юмруци по водата и шумяха в тръстиките. От там вървяха към другия бряг, влачеха дифана, после с разочарован вид, високо вдигайки колене, тръгваха обратно към тръстиките. Говореха за нещо, но не се чуваше за какво. А слънцето печеше гърбовете им, хапеха ги мухи и телата им от морави станаха червени. Подир тях с кофа в ръце, навил риза до подмишниците и захапал със зъби долния й край, вървеше Стьопка. След всеки успех той вдигаше нагоре някаква риба, която блестеше на слънцето, и викаше:
— Вижте какво парче! Хванахме вече пет такива!
Виждаше се как, измъкнали дифана, Димов, Кирюха и Стьопка дълго ровеха в тинята, нещо слагаха в кофата, нещо изхвърляха; от време на време предаваха от ръце на ръце нещо, попаднало в дифана, разглеждаха го любопитно и пак го изхвърляха…
— Какво беше? — викаха им от брега.
Стьопка отговаряше нещо, но беше трудно да се разберат думите му. Ето че той излезе от водата и като държеше кофата с две ръце, забравяйки да пусне ризата си, побягна към каруците.
— Пълна е вече! — викаше той, като дишаше тежко. — Дайте друга!
Егорушка надникна в кофата: беше пълна; от водата подаваше грозната си муцуна млада щука, а около нея гъмжаха раци и дребни рибки. Бръкна на дъното и разбълника водата; щуката изчезна под раците, а вместо нея изплуваха нагоре костур и лин. Вася също надникна в кофата. Очите му светнаха и лицето му стана гальовно както преди, когато беше видял лисицата. Той измъкна нещо от кофата, поднесе го до устата си и задъвка. Чу се хрущене.
— Братлета! — учуди се Стьопка. — Васка яде жива кротушка! Пфуй!
— Не е кротушка, а бибан — невъзмутимо отвърна Вася и продължи да дъвче.
Той измъкна от устата си рибя опашчица, гальовно я погледна и пак я налапа. Докато Вася дъвчеше и рибката хрущеше между зъбите му, на Егорушка му се струваше, че той не е човек. Подпухналата му брада, мътните му очи, необикновено острото зрение, рибята опашчица в устата му и гальовността, с която дъвчеше кротушката, го правеха приличен на животно.
На Егорушка му стана безинтересно до него. Пък и риболовът вече бе свършил. Той се поразтъпка около каруците, помисли и от скука се помъкна към селото.
Малко след това вече стоеше в черквата и опрял чело на нечий гръб, който миришеше на коноп, слушаше как пееха на клироса. Литургията беше към края си. Егорушка нищо не разбираше от църковно пеене и беше равнодушен към него. Послуша малко, прозина се и започна да разглежда вратовете и гърбовете на богомолците. В един врат, червеникав и мокър от скорошно къпане, позна Емелян. Вратът беше подстриган по права линия и по-високо, отколкото е прието; слепоочията също бяха подстригани по-високо, отколкото трябва, и червените му уши стърчаха като два репея и сякаш се чувстваха не на място. Като гледаше тила и ушите му, Егорушка, кой знае защо, си помисли, че Емелян навярно е много нещастен. Спомни си дирижирането му, прегракналия му глас, плахия му вид по време на къпането и изпита силна жалост към него. Поиска му се да му каже нещо приветливо.
— И аз съм тук! — каза той и го дръпна за ръкава.
Хората, които пеят в хор като тенори или баси, особено онези, на които поне веднъж в живота се е случвало да дирижират, свикват да гледат на момчетата строго и недружелюбно. Те не изменят на този навик и после, след като престанат да бъдат хористи. Емелян се обърна към Егорушка, погледна го изпод вежди и каза: