— Черквата не е място за игра!
После Егорушка се промъкна по-близо до иконостаса. Тук видя интересни хора. Най-отпред, отдясно на килима, стояха господин и дама. Зад тях имаше по един стол. Господинът, облечен в хубаво изгладен костюм от соа екрю, стоеше неподвижно като войник, отдаващ чест, и държеше високо избръснатата си до синьо брада. В колосаната му яка, в гладко избръсната брада, в малката плешивина и бастуна се чувстваше премного достойнство. От излишък на достойнство шията му беше напрегната и брадата му стърчеше нагоре с такава сила, че главата му сякаш всеки миг беше готова да се откъсне и да полети към тавана. А дамата, пълна и възрастна, с бял копринен шал, бе склонила глава настрани и гледаше тъй, сякаш току-що бе направила услуга на някого и искаше да каже: „Ах, не си правете труда да ми благодарите! Не обичам това…“
Около килима като плътна стена стояха малоруси.
Егорушка се приближи към иконостаса и започна да целува местните икони. Пред всяка икона правеше бавен метан, озърташе се, без да става от земята, назад към хората, после ставаше и целуваше. Докосването на челото до студения под му доставяше голямо удоволствие. Когато от олтара излезе клисарят с дълги щипци, за да гаси свещите, Егорушка бързо скочи от земята и изтича при него.
— Раздаваха ли вече просфора! — попита той.
— Няма, няма… — мрачно замърмори клисарят. — Какво се мотаеш тук…
Литургията свърши. Без да бърза, Егорушка излезе от черквата и тръгна да се разхожда по площада. През живота си беше видял доста села, площади и селяни, и всичко, което сега му попадаше пред очите, съвсем не го интересуваше. От нямане какво да прави, за да си убие някак времето, се отби в една бакалница, над чиято врата висеше широко парче ален памучен плат. Бакалницата се състоеше от две просторни, лошо осветени половини: в едната се продаваха манифактура и бакалски стоки, а в другата имаше бъчви с катран и от тавана висяха хамути; оттам се носеше вкусен мирис на кожа и катран. Подът в бакалницата беше полят; навярно го бе поливал голям фантазьор и свободомислещ човек, защото целият бе покрит с рисунки и тайнствени знаци. Зад тезгяха, опрял корем о кантонерката, стоеше угоен бакалин с широко лице и кръгла брада, очевидно руснак. Пиеше чай със захар и след всяка глътка дълбоко въздишаше. На лицето му бе изписано пълно равнодушие, но във всяка въздишка се долавяше: „Почакай, ще ти дам да разбереш!“
— Дай ми за копейка слънчогледови семки! — обърна се към него Егорушка.
Бакалинът вдигна вежди, излезе иззад тезгяха и сипа в джоба му семки за една копейка; за мярка му служеше празно бурканче от помада. На Егорушка не му се искаше да си отива. Дълго разглежда сандъчетата с курабии, помисли и попита, като посочи малките вяземски курабийки, които от дълго стоене бяха поръждавели:
— Колко струват тия курабийки?
— Две за копейка.
Егорушка извади от джоба си курабията, подарена му вчера от еврейката, и попита:
— А такива по колко ги продаваш?
Бакалинът взе в ръце курабията, огледа я от всички страни и вдигна едната си вежда:
— Такива ли? — попита той.
После вдигна другата си вежда, помисли и отвърна:
— Две за три копейки…
Настъпи мълчание.
— Чие момче си? — попита бакалинът, като си наливаше чай от червен меден чайник.
— Племенник съм на Иван Иванич.
— Не са един и двама Иван Иваничовци — въздъхна бакалинът; погледна през главата на Егорушка към вратата, помълча и попита: — Не искаш ли чаец?
— Може… — съгласи се Егорушка някак без желание, макар да изпитваше силен копнеж по утринния чай.
Бакалинът му наля една чаша и му я подаде заедно с полуизгризано захарче. Егорушка седна на един сгъваем стол и започна да пие. Искаше да попита още колко струват фунт захаросани бадеми, и тъкмо бе отворил дума за това, когато влезе един купувач и стопанинът остави чашата си и се зае с работа. Отведе купувача в онази половина, дето миришеше на катран, и дълго разговаря с него. Купувачът, очевидно много упорит и хитър човек, през цялото време клатеше глава в знак на несъгласие и отстъпваше заднишком към вратата. Бакалинът го убеди в нещо и започна да му сипва овес в голям чувал.
— Че това овес ли е? — печално рече купувачът. — Не е овес, ами плява, цял свят ще ми се смее… Не, ще ида при Бондаренко!
Когато Егорушка се върна при реката, на брега димеше малък огън. Каруцарите си готвеха обяд. Сред дима стоеше Стьопка и с голяма нащърбена лъжица бъркаше в котела. Малко по-настрана със зачервени от дима очи седяха Кирюха и Вася и чистеха риба. Пред тях лежеше покритият с тиня и водорасли дифан, върху който блестеше риба и пълзяха раци.