Върналият се наскоро от черква Емелян седеше до Пантелей, помахваше с ръка и прегракнало тананикаше: „Тебе пеем…“ Димов се мотаеше около конете.
Като свършиха да чистят, Кирюха и Вася събраха рибата и живите раци в една кофа, изплакнаха ги и изсипаха всичко в кипящата вода.
— Да сложа ли мас? — попита Стьопка, като обираше с лъжица пяната.
— Защо? Рибата ще си пусне сока — отвърна Кирюха.
Преди да свали котела от огъня, Стьопка сипа във водата три шепи грухано просо и лъжица сол; накрая опита, помляска, облиза лъжицата и самодоволно изохка — това означаваше, че кашата е вече готова.
Всички освен Пантелей седнаха около котела и лъжиците заработиха.
— Ей! Дайте лъжица на момчето! — строго забеляза Пантелей. — Сигур и то е огладняло!
— Нашето ядене е просто!… — въздъхна Кирюха.
— И то е за здраве, стига да му се яде.
Дадоха лъжица на Егорушка. Той започна да яде, но без да сяда, застанал току до котела и загледан в него като в яма. От кашата миришеше на рибешка влага, сред просото току попадаха рибени люспи; раците не можеха да се гребнат с лъжицата и обядващите ги вадеха направо с ръце от котела; особено не се стесняваше в това отношение Вася, който топеше в кашата не само ръцете, но и ръкавите си. Но кашата все пак се стори на Егорушка много вкусна и му напомни супата от раци, която вкъщи в постни дни вареше майка му. Пантелей седеше настрана и дъвчеше сух хляб.
— Дядо, а ти защо не ядеш? — попита го Емелян.
— Не ям раци… Да им се не види! — рече старецът и гнусливо се извърна.
Докато ядяха, всички разговаряха. От този разговор Егорушка разбра, че у всичките му нови познати независимо от разликата в годините и характерите им имаше нещо общо, по което си приличаха: всички те бяха хора с прекрасно минало и много лошо настояще; за миналото си всички до един говореха с възторг, а към настоящето се отнасяха почти с презрение. Русинът обича да си спомня, но не обича да живее; Егорушка още не знаеше това и преди да бъде изядена кашата, вече дълбоко вярваше, че около котела седят хора, унижени и оскърбени от съдбата. Пантелей разправяше, че някога си, когато още нямало железница, ходел с кервани в Москва и Нижни, припечелвал толкова много, че се чудел де да си дява парите. Пък какви търговци имало тогава, каква риба, колко евтино било всичко! Сега пътищата станали по-къси, търговците по-скръндзави, народът по-беден, хлябът по-скъп, всичко издребняло и оскъдняло донемайкъде. Емелян разправяше, че преди пеел в църковния хор в Луганската фабрика, имал забележителен глас и прекрасно четял ноти, а сега се бил превърнал в селянин и живеел от милостта на брат си, който го изпращал със свои коне и му взимал половината заработка. Вася някога работел в кибритената фабрика; Кирюха бил кочияш на тройка у добри хора и се славел като най-изкусен в цялата околност; Димов, син на заможен селянин, си гледал кефа, ергенувал и нямал никакви грижи, но едва навършил двадесет години, и строгият му, суров баща, в желанието си да го научи на работа и от страх да не се разхайти вкъщи, започнал да го праща по керваните, гаче е безимотен селяк. Само Стьопка мълчеше. Но и по неговото голобрадо лице се виждаше, че преди бе живял много по-добре, отколкото сега…
Като си спомни за баща си, Димов престана да яде и се начумери. Огледа другарите си изпод вежди и спря поглед на Егорушка.
— Свали си шапката, нечестивецо! — грубо каза той. — Как можеш да ядеш с шапка! И това ми било господин!
Егорушка си свали шапката и не каза нито дума, но вече не усещаше вкуса на кашата и не чу как се застъпиха за него Пантелей и Вася. В гърдите му се надигна тежка злоба против пакостника и той реши на всяка цена да му стори някакво зло.
След обяда всички се потътриха към каруците и се проснаха под сенките.
— Дядо, скоро ли ще тръгнем? — обърна се Егорушка към Пантелей.
— Когато рече Бог, тогаз и ще тръгнем… Сега не може, горещо е… Ох, Господи, твоя воля, царице небесна… Лягай, момче!
Скоро изпод каруците се дочу хъркане. Егорушка искаше пак да отиде в селото, но като помисли, прозина се и легна до стареца.
Глава 6
Керванът престоя до реката целия ден и тръгна на залез слънце.
Егорушка пак лежеше върху един денк, каруцата тихо скрибуцаше и се поклащаше, долу вървеше Пантелей, потропваше с крака, тупаше се по бедрата и мърмореше; във въздуха както вчера цвъртеше степната музика.
Егорушка лежеше на гръб и сложил ръце под главата си, гледаше нагоре към небето. Видя как се запали вечерната заря и как после тя гаснеше, ангелите пазители, застилайки хоризонта със златните си криле, се готвеха да нощуват; денят бе минал благополучно, настъпи тиха, благополучна нощ и те можеха спокойно да си седят у дома на небето… Видя как лека-полека небето потъмня и над земята се спусна мъгла, как заблещукаха една след друга звездите.