Когато дълго, без да откъсваш очи, гледаш дълбокото небе, мислите и душата ти, кой знае защо, се съединяват в усещане на самотата. Започваш да се чувстваш непоправимо самотен и всичко онова, което по-рано си смятал за близко и родно, става безкрайно далечно и се обезценява. Звездите, гледащи от небето вече хиляди години, самото неразгадано небе и мъглата, равнодушни към краткия човешки живот, когато оставаш насаме с тях и се мъчиш да проумееш смисъла им, потискат душата с мълчанието си; идва ти на ум за онази самота, която очаква всекиго от нас в гроба, и същността на живота ти изглежда отчайваща, ужасна…
Егорушка мислеше за баба си, която спи сега на гробището под вишневите дървета; спомни си как лежеше в ковчега с медни петачета на очите, как после я покриха с капака и я спуснаха в гроба; припомни си и глухото чукане на буците пръст по капака… Представи си баба си в тесния и тъмен ковчег, изоставена от всички и безпомощна. Въображението му рисуваше как баба му изведнъж се събужда и без да разбира къде е, чука по капака, вика за помощ и накрая премаляла от ужас, пак умира. Представи си мъртви майка си, отец Христофор, графиня Драницка, Соломон. Но колкото и да се силеше да види самия себе си в тъмния гроб, далеч от дома, изоставен, безпомощен и мъртъв, това не му се удаваше; лично за себе си той не допускаше възможността да умре и вярваше, че никога няма да умре…
А Пантелей, на когото му беше време да умира, вървеше долу и правеше проверка на мислите си.
— Дума да няма… добри господа… — мърмореше той. — Заведоха момчето да се учи, а как я кара там, не сме чули… В Славяносербск, викам, няма такова училище, дето да събереш много ум… Няма, тъй е… А момчето е добро, бива си го… Ще порасте, ще помага на баща си. Ти, Егорий, сега си мъничък, ама като порастеш, ще храниш баща и майка Тъй е отредил Бог… Почитай баща си и майка си… И аз имах дечица, ама изгоряха… И жена ми изгоря, и дечицата ми. Тъй е, в нощта срещу Богоявление къщата се запалила… Мен тогаз ме нямаше у дома, ходих в Орел… В Орел… Маря изскочила на улицата, ама се сетила, че децата спят в къщата, побягнала обратно и изгоряла с дечицата… Да… На другия ден само костите им намерили.
Към полунощ каруцарите и Егорушка пак седяха около малък огън. Докато се разгори буренът, Кирюха и Вася отидоха за вода нейде в долчинката; изчезнаха в тъмнината, но през цялото време се чуваше как дрънкат кофите и разговарят; значи долчинката не беше далеч. Светлината от огъня лежеше на земята като голямо мигащо петно; макар че луната светеше, зад това червено петно всичко изглеждаше непроницаемо черно. Огънят заслепяваше каруцарите и те виждаха само част от големия път; в тъмнината каруците с денковете и конете се очертаваха едва забележимо като могили с неопределена форма. На двадесетина крачки от огъня, там, дето се срещат пътят и полето, стърчеше изкривен дървен кръст. Още когато огънят не гореше и се виждаше недалеч, Егорушка забеляза също такъв стар изкривен кръст от другата страна на големия път.
Кирюха и Вася донесоха вода, напълниха котела и го закрепиха над огъня. С нащърбената лъжица в ръце Стьопка зае мястото си в дима край котела и замислено загледан във водата, зачака да се появи пяна. Пантелей и Емелян седяха един до друг, мълчаха и мислеха за нещо. Димов лежеше по корем, подпрял глава с юмруци, и гледаше към огъня; сянката от Стьопка скачаше по него и красивото му лице ту се скриваше в тъмнината, ту изведнъж проблясваше… Малко по-настрана щъкаха Кирюха и Вася и събираха бурени и клечки. Пъхнал ръце в джобовете си, Егорушка стоеше до Пантелей и гледаше как огънят поглъща тревата.
Всички си почиваха, мислеха за нещо, бегло поглеждаха към кръста, по който играеха червени петна. В един самотен гроб има нещо тъжно, мечтателно и твърде поетично… Чува се как той мълчи, и в това мълчание се чувства присъствието на душата на непознатия човек, който лежи под кръста. Добре ли й е на тази душа в степта? Не тъгува ли в лунна нощ? А степта край гроба изглежда тъжна, усамотена и замислена, тревата е по-печална и скакалците сякаш цвъртят по-сдържано… И няма минувач, който да не помене самотната душа и да не се озърта към гроба, докато той не остане далеч назад и не се скрие в мъглата…