— Дядо, защо е тук този кръст? — попита Егорушка.
Пантелей погледна към кръста, после към Димов и попита:
— Микола, туй не беше ли онова място, дето косачите убили търговците?
Димов неохотно се приповдигна на лакът, погледна към пътя и отвърна:
— Същото е…
Настъпи мълчание. В ръцете на Кирюха запука суха трева, той я смачка на топка и я пъхна под котела. Огънят пламна още по-ярко; черен дим обви Стьопка и в тъмнината по пътя около каруците пробяга сянката на кръста.
— Да, убили ги… — без желание подзе Димов. — Двама търговци, баща и син, тръгнали да продават икони. Спрели наблизо, в хана, дето сега го държи Игнат Фомин. Старецът си пийнал повечко и взел да се хвали, че носи много пари. Търговците, знайно е, обичат да се хвалят, не ти е работа… Не може да се стърпи да не се изтипоса пред нашего брата, че е много нещо. А по туй време в хана нощували косачи. Е, чули те как се хвали търговецът, и си наумили нещо.
— О, Господи… Света Богородице! — въздъхна Пантелей.
— На другия ден, щом се развиделило — продължи Димов, — търговците се приготвили за път, а косачите се присламчили към тях. „Да вървим заедно, ваша милост. По-весело е, па и по-малко страх ще берем, че тука мястото е глухо…“ Търговците, за да не очукат иконите, вървели пеша, а на косачите туй им трябвало…
Димов застана на колене и се протегна.
— Та — продължи той, като се прозина — всичко било мирно и тихо, ала щом търговците стигнали до туй място, косачите ги връхлетели с косите. Синът бил як, измъкнал косата на едного и хайде с нея по тях… Е, то се знае, ония ги надвили, щото били осем души. Накълцали търговците тъй, че никой да не ги познае; свършили си работата и ги смъкнали от пътя, бащата на една страна, сина на друга. Срещу тоя кръст от другата страна има още един… Запазен ли е — не знам… Оттука не се вижда.
— Запазен е — каза Кирюха.
— Разправят, че после намерили малко пари.
— Малко — потвърди Пантелей. — Стотина рубли.
— Да, а троица от тях после умрели, щото търговецът ги бил посякъл… Кръвта им изтекла. На единия търговецът бил отсякъл ръката, разправят, че към четири версти тичал без ръка и го намерили току до Куриково на една баирчинка. Клекнал бил, отпуснал глава на коленете, като да се бил замислил, а като се повзрели — не диша, бил свършил…
— По кървавата диря го намерили… — каза Пантелей.
Всички погледнаха към кръста и пак настъпи тишина. Отнякъде, навярно от долчинката, долетя тъжен крясък на птица: „Спя! Спя! Спя!…“
— Много лоши хора има на тоя свят — рече Емелян.
— Много ами! — потвърди Пантелей и се примъкна по-близо до огъня с такъв вид, сякаш го бе дострашало. — Много — продължи той полугласно. — Колко съм ги виждал такива, ти да си жив… Зли люде… Светци и праведници съм виждал много, а грешните чет нямат… Спаси и помилуй, Света Богородице… Помня еднъж, преди тридесетина години, а може и повече да са, карах един търговец от Моршанск. Голям търговец беше, личен и с много пари… Търговецът де… Харен човек, дума да няма… Та, значи, пътувахме ние с него и отседнахме за нощувка в един хан. А в Русия хановете не са като тукашните, там дворовете са покрити като сайванти или, да речем, като плевните в заможните стопанства. Само че плевните са по-високи. Та отседнахме, дотук всичко, както му е редът. Търговецът в стая, аз при конете, както се полага. Та ето, братлета, помолих се аз Богу преди лягане и тръгнах да се поразходя из двора. Пък то една нощ, тъмно като в рог, очите да ти извадят, няма да видиш. Поразкарах се малко, колкото, да речем, от тук до каруците, и виждам — мъждее светлинка. Каква ще да е пък тая? Уж и стопаните отдавна бяха си легнали и освен нас с търговеца други пътници нямаше… Отде ще да е тая светлина? Съмнение ме налегна… Промъквам се по-наблизо… към светлинката… Господи помилуй и спаси, Света Богородице… Гледам, току над земята прозорче с решетка… В къщата… Легнах на земята и погледнах; като погледнах, тръпки ме побиха…
Като се стараеше да не вдига шум, Кирюха пъхна в огъня наръч бурени. Старецът изчака буренът да престане да пука и съска и продължи:
— Що да видя, подземие, бая голямо, тъмно и мрачно… На една бъчва свети фенер. Насред подземието се възправили десетина души с червени ризи, запретнали ръкави и точат едни дълги ножища… Охо! Значи сме попаднали на шайка разбойници… Ами сега? Тичам аз при търговеца, събуждам го тихичко и му викам: „Ти, викам, търговецо, недей изумява, ама сме загазили… Попаднали сме в разбойническо свърталище.“ Той пребледня и ми дума: „Ами сега, Пантелей, какво ще правим? У мен има много сирашки пари… За душата ми, вика, воля божия, не ме е страх да умра, ама ме е страх, вика, че сиромашките пари ще идат зян…“ Ха сега де! Портите затворени, не мож излезе ни с кола, ни пеша. Да беше ограда, че да се прекачиш през нея, пък то дворът покрит!… „Е, викам му, търговецо, ти не изумявай, а се моли Богу. Може пък Господ да се смили над сираците. Стой тука, викам, и не се издавай, пък аз през туй време може да измисля нещо…“ Харно… Помолих се Богу и Бог ме научи какво да сторя… Покатерих се на кабриолета и тихичко, тихичко, та никой да не ме чуе, взех да късам сламата над стряхата, направих дупка и се измъкнах навън. Тъй… После рипнах от покрива и си плюх на петите. Тичах, тичах, душата ми излезе. Може да съм пробягал пет версти, без да спирам, че и повече… Сполай на Бога, гледам — пред мен някакво село. Дотичах до една къща, взех да чукам на прозореца. „Хора православни, викам, тъй и тъй, не оставяйте християнската душа да иде мърцина…“ Събудих всички… Насъбраха се селяни и тръгнаха с мен… Кой с въже, кой с кол, кой с вила… Изкъртихме вратата на хана и — хоп — в подземието. А разбойниците вече наточили ножовете и се приготвили да заколят търговеца. Селяните ги изловиха до един, свързаха ги и ги поведоха при началството. Търговецът от радост им даде триста рубли, а на мене пет френски жълтици и си записа името ми да ме поменува. Разправят, че после в подземието намерили сума ти човешки кости. Аха… Те значи грабели народа, а после заравяли всички, та да не остават следи… Е, после в Моршанск палачите им видяха сметката.