Пантелей завърши разказа си и огледа слушателите си. Те мълчаха и го гледаха. Водата вече кипеше и Стьопка обираше пяната.
— Маста готова ли е? — шепнешком го попита Кирюха.
— Почакай мъничко… Сега…
Стьопка, без да откъсва очи от Пантелей, сякаш се страхуваше да не почне да разказва без него, затича към каруците; скоро се върна с малка дървена паничка и започна да разбърква в нея свинска маса.
— Друг път пътувам пак с един търговец… — продължи Пантелей полугласно както преди и без да мига.
— Викаха го, като сега си спомням, Пьотър Григорич. Харен човек беше… търговецът де… Отседнахме също тъй в един хан… Той в стая, аз при конете… Стопаните, мъж и жена, люде уж добри, приветливи, ратаите и те ужким стока, ама, братлета, сън не ме лови, предугаждам нещо лошаво! Предугаждам, и толкоз. И портите незаключени, и пълно с народ, а нещо все ме е страх, не ме свърта на едно място. Всички отдавна изпозаспали, късна доба, скоро ще трябва да ставаме, а аз лежа в покритата кола и не склопвам очи, като кукумявка. Не щете ли, братлета, чувам: „Туп! Туп! Туп!“ Някой се промъква към колата. Подавам глава и що да видя — една жена по риза, боса… „Що щеш тука, жено, викам?“ А тя цялата трепери, пребеляла като мъртвец. „Ставай, вика, добри човече… Лошо… Стопаните ви кроят капан… Искат да погубят твоя търговец. Сама, вика, ги чух, като си шушукаха…“ Е, не току тъй ме болеше сърцето! „Ами ти коя си?“ — питам я. „Аз, вика, съм готвачката им…“ Харно… Излизам аз от колата и отивам при търговеца. Събуждам го и му викам: „Тъй и тъй, викам, Пьотър Григорич, лошо ни се пише… Ще успееш да се наспиш, ваша милост, а сега, докато е време, се обличай и по живо, по здраво да се измитаме от тук…“ Тъкмо взе да се облича, вратата се отвори и на ти… що да видя — майко Богородице! — влизат при нас в стаята стопанинът и стопанката и тримата ратаи… Значи и тях подкустрили… Демек търговецът има много пари, ще ги поделим… И петимата с по един дълъг нож в ръцете… Всеки с нож значи… Стопанинът заключил вратата и вика: „Молете се на Бога, пътници… Ако вземете да пискате, вика, няма да ви оставим и да се помолите…“ Къде ти ще викаш! От страх гърлата ни пресъхнали, не ни е до викане… Търговецът взе да плаче и вика: „Хора православни! Вие, вика, сте намислили да ме убиете, щото сте се полакомили за парите ми. Тъй да бъде, не съм първият, не съм последният; много са нашего брата търговците, дето са ги изклали по ханищата. Ама защо, вика, братлета православни, ще убивате моя кочияш? Защо зарад мойте пари и той да плати с главата си?“ И тъй жално го казва! А стопанинът: „Ако го оставим жив, вика, той пръв ще ни издаде. Все тая е, вика, един ли ще убием, двама ли… На оня свят наведнъж ще отговаряме… Молете се Богу, и толкоз, без повече приказки!“ Коленичихме ние с търговеца един до друг, заплакахме и се замолихме Богу. Той си спомня за дечицата си, а аз по онова време бях още млад, живееше ми се… Гледаме иконите, молим се, ами тъй жално, че и сега ми се къса сърцето… А стопанката, жена му де, ни гледа и вика: „Вие, вика, добри хора, не ни споменавайте с лошо на оня свят и се молете на Бога за нас, щото, вика, от немотия го правим.“ Молихме се, молихме, плакахме, плакахме и Бог ни чу. Смили се значи… Тъкмо когато стопанинът хвана търговеца за брадата, та да му пререже гръкляна, не щеш ли, някой като изтропа от двора по прозорчето! Всички се сепнахме, а стопанинът отпусна ръце… Потропа някой по прозорчето, па като се провикна: „Пьотър Григорич, вика, тука ли си? Стягай се, тръгваме!“ Виждат стопаните, че някой вика търговеца, уплашиха се и си плюха на петите… А ние — хоп — на двора, запрегнахме — и дим да ни няма…