— Кой тропаше на прозорчето? — попита Димов.
— На прозорчето ли? Сигур някой светец или ангел… Инак кой друг… Като излязохме от двора, навън нямаше жива душа… Божа работа!
Пантелей разказа още туй-онуй и във всичките му разкази играеха еднаква роля „дългите ножове“ и еднакво се долавяше измислица. Дали беше чул тези разкази от някой друг, или сам отколе ги беше измислил и после, когато паметта му беше отслабнала, бе объркал преживяното с измислицата и бе престанал да различава едното от другото? Всичко е възможно, но странното е, че и сега, и през целия път, колчем му се случеше да разкаже нещо, той отдаваше явно предпочитание на измислиците и никога не говореше за онова, което бе преживял. Сега Егорушка приемаше всичко за чиста монета и вярваше на всяка дума, по-късно му се виждаше странно, че един човек, пропътувал през живота си цяла Русия, врял и кипял, човек, на когото са изгорели жената и децата, обезценяваше богатия си живот дотам, че всеки път, седнал край огъня, или мълчеше, или разправяше небивалици.
Докато ядяха кашата, всички мълчаха и мислеха за това, което току-що бяха чули. Животът е страшен и чудесен и затуй, какъвто и страшен разказ да разправиш в Русия, както и да го украсяваш с разбойнически свърталища, дълги ножове и ужасии, той винаги ще се откликне в душата на слушателя като преживелица и може би само твърде грамотен човек ще погледне недоверчиво, ала и той ще си премълчи. Кръстът край пътя, тъмните денкове, просторът и съдбата на хората, събрани край огъня — всички тези неща сами по себе си бяха тъй чудесни и страшни, че пред тях фантастичността на небивалицата или приказката бледнееше и се сливаше с живота.
Всички ядяха от котела, само Пантелей седеше настрана и ядеше каша от дървена паничка. Лъжицата му не беше като на всички, а кипарисова и с кръстче. Като го гледаше, Егорушка си спомни за кандилото и тихо попита Стьопка:
— Защо дядото седи отделно?
— Той е староверец8 — отвърнаха шепнешком Стьопка и Вася, като гледаха така, сякаш говореха за някаква слабост или таен порок.
Всички мълчаха и мислеха. След страшните разкази не им се говореше за обикновени неща. Изведнъж сред тишината Вася се изправи, вперил мътните си очи в една точка и наострил уши.
— Какво има? — попита го Димов.
— Иде някакъв човек — отвърна Вася.
— Къде го виждаш?
— Ей го! Едва-едва се белее.
Там, дето гледаше Вася, не се виждаше нищо освен тъмнина; всички се вслушаха, но не се чуха стъпки.
— По друма ли върви? — попита Димов.
— Не, през полето… Иде насам.
Измина минута в мълчание.
— Може по степта да се разхожда търговецът, дето е погребан тук — рече Димов.
Всички извиха очи към кръста, спогледаха се и изведнъж се разсмяха; досрамя ги, че са се уплашили.
— Защо ще се разхожда? — каза Пантелей. — Само тия, дето земята не ги приема, ходят по нощите. А търговците какво… Търговците са приели мъченически венец…
Но ето че се дочуха стъпки. Някой вървеше забързано.
— Носи нещо — рече Вася.
Вече се чуваше как под краката на вървящия шумолеше тревата и попукваше буренът, но зад светлината на огъня не се виждаше никой. Най-после стъпките се чуха наблизо, някой се прокашля; мигащата светлина сякаш се разреди, от очите падна завеса и каруцарите изведнъж видяха пред себе си някакъв човек.
Огънят ли блесна така, или заради това че всички искаха да видят най-напред лицето на този човек, но излезе някак странно, че всички от пръв поглед видяха не лицето, не дрехите, а усмивката му. Тя беше необикновено добра, широка и мека като на разбудено дете, една от онези заразителни усмивки, на които е трудно да не отвърнеш също с усмивка. Когато го разгледаха, непознатият се оказа към тридесетгодишен, некрасив и с нищо незабележителен. Беше висок малорусин, дългонос, дългорък и дългокрак; изобщо всичко в него изглеждаше дълго и единствено шията му беше толкова къса, че го правеше попрегърбен. Беше облечен с чиста бяла риза с везана яка, с бели шалвари и нови ботуши и в сравнение с каруцарите изглеждаше същинско конте. Държеше в ръце нещо голямо, бяло и на пръв поглед странно, а иззад рамото му се показваше също дълго дуло на пушка.
8
Староверец или старообрядец — човек от разпространените в Русия религиозни секти на старообредците, неприели църковните реформи от края на XVII в. и останали верни на старите обреди.