Като се озова от тъмнината в светлия кръг, той се спря като закован и известно време гледаше каруцарите така, сякаш искаше да каже: „Вижте каква усмивка имам!“ После пристъпи към огъня, усмихна се още по-светло и рече:
— Да ви е сладко, братлета!
— Заповядай! — отвърна за всички Пантелей.
Непознатият сложи до огъня това, което държеше в ръце — беше една убита дропла, — и още веднъж поздрави.
Всички пристъпиха до дроплата и взеха да я разглеждат.
— Бива си я птицата! С какво я уби? — попита Димов.
— С големи сачми… С малки не може, няма да те пусне да припариш… Купете я, братлета! Ще ви я дам за двадесет копейки.
— Че защо ни е? Тя е хубава печена, а да я сварим, сигур ще е жилава — не мож я вкуси…
— Тю да му се не види! Да бях я занесъл на господата в стопанството, половин рубла щяха да ми дадат, ама е далеч — петнадесет версти!
Непознатият седна, свали пушката и я остави до себе си. Изглеждаше сънен, морен, усмихваше се, примижаваше от огъня и очевидно мислеше за нещо приятно. Дадоха му лъжица. Той започна да яде.
— Ами ти кой си? — попита го Димов.
Непознатият не чу въпроса: не отвърна и дори не погледна към Димов. Навярно този усмихнат човек не усещаше и вкуса на кашата, защото дъвчеше някак механично, лениво, поднасяше до устата си ту препълнена, ту празна лъжица. Не беше пиян, но в главата му кипеше нещо безразсъдно.
— Тебе питам, кой си? — повтори Димов.
— Аз ли? — трепна непознатият. — Константин Звоник от Ровное. На четири версти от тук.
И в желанието си отведнъж да покаже, че не е селянин като всички, а по-богат, Константин побърза да добави:
— Имаме пчелин и храним прасета.
— При баща си ли живееш или отделно?
— Не, сега сам живея. Отделих се. Тоя месец по Петровден се ожених. Женен съм вече!… Днес е осемнадесетият ден откак се венчах.
— Добре си сторил! — рече Пантелей. — Хубаво е да имаш жена… Туй Бог го е благословил…
— Оставил млада жена да спи самичка, а той се шляе из степта! — засмя се Кирюха. — Акъллия!
Константин, сякаш го бяха ощипали по най-чувствителното място, трепна, засмя се, пламна…
— Господи, че тя не си е вкъщи! — каза той, бързо извади лъжицата от устата си и огледа всички радостно и учудено. — Няма я! Отиде за два дни при майка си! Бога ми, отиде, пък аз като неженен…
Той махна с ръка и завъртя глава; искаше да продължи да мисли, но радостта, която осветяваше лицето му, му пречеше. Смени позата, сякаш не му беше сгодно да седи, засмя се и пак махна с ръка. Срам го беше да издава пред чужди хора приятните си мисли, но в същото време неудържимо му се искаше да сподели радостта си.
— Отиде в Демидово при майка си! — рече той, като се изчерви и премести пушката. — Утре ще се върне… Каза, че до обед ще се прибере.
— А на теб мъчно ли ти е? — попита Димов.
— Господи, че как иначе! Вчера, дето се вика, съм се оженил, а тя замина… А? Ух, каква лудетина е, Господ да ме убие! От харна по-харна, пък такава веселушка и певица, огън жена! Кога съм с нея, изумявам, а без нея съм като бездомник, скитам като улав из степта. От обед съм тръгнал, направо да си умреш на мъка.
Константин разтърка очи, погледна към огъня и се засмя.
— Обичаш я значи… — рече Пантелей.
— От харна по-харна — повтори Константин, без да го слуша, — пък такваз стопанка, умна и разумна, такваз на село в цяла губерния не можеш намери. Замина… Пък й е мъчно, знам я аз! Знам я, тая сврака! Каза, че утре до обед ще се върне… Бе то е цяла история! — почти викна Константин, изведнъж повиши глас и смени позата: — Сега ме обича и тъгува, а пък не щеше да ме вземе!
— Ама ти яж! — рече Кирюха.
— Не щеше да ме вземе! — продължи Константин, без да го слуша. — Три години се мъчих с нея! Видях я на панаира в Калачик, обикнах я до смърт, направо да се обесиш… Аз в Ровное, тя в Демидово, двадесет и пет версти ни делят, как да трая? Пращам сватове у тях, а тя: не го ща! Ах, сврако такава! Подхващах я и тъй, и инак, че обици, че курабийки, че десет кила мед — не ща! Ха сега де! То, да си кажа правичката, мигар съм й прилика? Тя е млада, гиздосия, огън, пък аз съм стар за нея, скоро ще направя тридесет, пък съм и един хубавец, брадата ми — четина, лицето — на плашило. Къде ще се меря с нея? Само дето сме заможни, ама и те, Вахраменкови, не падат по-долу. Три чифта волове и двамина ратаи имат. Обикнах я, братлета, и луд полудях по нея… Не спя, не ям, в главата ми такива мисли и такава мъгла, че да пази Господ! Искам да я видя, а тя чак в Демидово… И какво мислите? Бог да ме убие, ако лъжа, три пъти в седмицата пешком ходех дотам, да я зърна макар с едно око. Зарязах работата! Дотам я бях докарал, че даже за ратай в Демидово исках да се главя, само и само да съм по-близо до нея. Поболях се! Майка ми вика знахарка, баща ми на десет пъти щеше да ме пердаши. Мъчих се три години, па си рекох: пусто да опустее дано, ще ида в града и ще стана файтонджия… Като съм роден без късмет! На Великден отидох в Демидово да я мярна за последен път…