Константин отметна глава и се заля в такъв ситен весел смях, сякаш току-що много хитро беше метнал някого.
— Гледам, тя с момците край реката — продължи той. — Хвана ме яд… Повиках я настрана и комай цял час й хортувах… Обикна ме! Три години не щеше да ме знае, ама за тия приказки ме обикна!…
— За какви приказки? — попита Димов.
— За какви ли? Че не помня… Мож ли си ги спомни? Тогаз ги редях, без дъх да си поема: та-та-та-та! А сега думица не мога да обеля… И ми пристана… Замина сега, свраката, при майка си, пък аз скитосвам из степта. Не мога да си седя вкъщи. Не ме свърта!
Константин тромаво освободи свитите си крака, просна се на земята и подпря главата си с ръце, после се надигна и пак седна. Всички сега прекрасно разбираха, че той е влюбен и щастлив човек, щастлив до болка; усмивката, очите и всяко негово движение изразяваха мъчително щастие. Не можеше да си намери място и не знаеше как да седне и какво да прави, за да не изнемогва от изобилие на приятни мисли. Като изля пред чуждите хора душата си, най-после седна спокойно, загледа се в огъня и се замисли.
При вида на този щастлив човек на всички им стана тъжно и също им се прииска да са щастливи. Всички се замислиха. Димов се надигна, тихо обиколи огъня и по походката, по движенията на плещите му се виждаше, че се измъчва и тъгува. Той постоя, погледа Константин и седна.
А огънят загасваше. Светлината вече не трептеше, а червеното петно се смали, помръкна… И колкото повече догаряше огънят, толкова по-ясна ставаше лунната нощ. Сега се виждаше пътят с целия му простор, денковете, оковете на каруците, хрупащите коне; от другата страна неясно се очертаваше вторият кръст…
Димов подпря бузата си с ръка и тихо запя някаква жална песен. Константин сънено се усмихна и му заприглася с тънък гласец. Попяха има-няма минута и затихнаха… Емелян трепна, раздвижи лакти и замърда пръсти.
— Братлета! — умолително подзе той. — Хайде да изпеем нещо църковно!
Очите му се насълзиха.
— Братлета! — повтори той, притиснал ръка към гърдите си. — Да изпеем нещо църковно!
— Аз не зная — рече Константин.
Всички се отказаха; тогава Емелян запя сам. Замаха с две ръце, закима, отвори уста, но от нея се изтръгна само хрипливо беззвучно дихание. Той пееше с ръце, с глава, с очи и дори с буцата си, пееше страстно и с болка и колкото повече напрягаше гърди, за да изтръгне от тях поне една нота, толкова по-беззвучно ставаше дишането му…
И на Егорушка като на всички му стана тъжно. Отиде до своята каруца, покатери се на един денк и легна. Гледаше небето и мислеше за щастливия Константин и жена му. Защо се женят хората? Защо съществуват жените на този свят? Задаваше си неясни въпроси и мислеше, че на един мъж навярно му е добре, ако край него постоянно се намира някоя ласкава, весела и красива жена. Кой знае защо, си спомни за графиня Драницка и си помисли, че с такава жена навярно е много приятно да живееш; той самият с удоволствие би се оженил за нея, ако не го беше толкова срам. Спомни си веждите й, зениците, каляската, часовника с конника… Тихата топла нощ се спускаше над него и му шепнеше нещо на ухото, а той имаше чувството, че онази красива жена се навежда към него, гледа го с усмивка и иска да го целуне…
От огъня бяха останали само две малки червени очи, които все повече се смаляваха. Каруцарите и Константин седяха край тях, тъмни, неподвижни, и изглеждаше, че сега са много повече, отколкото преди. Двата кръста се виждаха еднакво ясно и далеч-далеч, някъде на големия път, светеше червена светлинка — и там сигурно някой вареше каша.
— „Нашата майчица Русия е най-лична на света!“ — запя изведнъж оглушително високо Кирюха, задави се и млъкна. Степното ехо подхвана гласа му, понесе го и на човек можеше да му се стори, че по степта на тежки колела се понесе самата глупост.
— Време е да тръгваме! — рече Пантелей. — Ставайте, момчета.
Докато впрягаха, Константин обикаляше около каруците и хвалеше жена си.
— Прощавайте, братлета! — извика той, когато керванът тръгна. — Сполай ви за гостоприемството! Ще ида при оня огън. Не ме свърта!
И той скоро изчезна в мъглата и дълго се чуваше как върви натам, дето светеше светлинката, за да разправи на чуждите хора за щастието си.
Когато на другия ден Егорушка се събуди, беше ранно утро; слънцето още не бе изгряло. Керванът бе спрял. Някакъв човек с бяла фуражка и костюм от евтин сив плат, възседнал казашко жребче, разговаряше за нещо с Димов и Кирюха пред първата каруца. Напред, на около две версти от кервана, белееха дълги ниски хамбари и къщички с керемидени покриви; около къщичките не се виждаха нито дворове, нито дървета.