— Дядо, кое е това село? — попита Егорушка.
— Това, юначе, е арменско село — отвърна Пантелей. — Тук живеят арменци. Хубав народ… арменците де.
Човекът в сиво свърши разговора с Димов и Кирюха, дръпна юздата на жребчето си и погледна към селото.
— Ама че работа! — въздъхна Пантелей, като също гледаше към къщите и се свиваше от утринния хлад. — Изпратил е човек в селото за някакви книжа, а оня не идва… Да беше пратил Стьопка!
— Дядо, ами кой е този? — попита Егорушка.
— Варламов.
Боже мой! Егорушка бързо рипна, застана на колене и погледна към бялата фуражка. В този нисък невзрачен човечец, обут с големи ботуши, яхнал некрасивото конче и разговарящ с мъжете по такова време, когато всички порядъчни хора спят, беше трудно да познаеш тайнствения неуловим Варламов, когото всички търсят, който винаги „обикаля“ и има много повече пари от графиня Драницка.
— Дума да няма, харен човек… — разправяше Пантелей, загледан към селото. — Господ здраве да му дава, чудесен господин… Варламов, Семьон Александрич… На такива хора, братко, се крепи светът. Тъй си е… Петлите още не пропели, а той вече е на крак… Друг щеше да си спи или да дрънка у дома с гостите, а той цял ден из степта… Обикаля… Тоя няма да изпусне работата… Нее! Юнак е той…
Варламов не откъсваше очи от селото и говореше нещо; жребчето нетърпеливо пристъпваше от крак на крак.
— Семьон Александрич — извика Пантелей, като свали шапка, — позволете Стьопка да иде! Емелян, викни да пратят Стьопка!
Но ето че най-после откъм селото се показа конник. Силно наклонен настрана и помахвайки с нагайка над главата си като същински казак — сякаш искаше да учуди всички със смелата си езда, той с бързината на птица полетя към кервана.
— Това трябва да е конният му пазач — рече Пантелей. — Той има към стотина пазачи, а може и повече да са.
Като се изравни с първата каруца, конникът рязко дръпна юздата на коня, свали шапка и подаде на Варламов някаква книжка. Варламов измъкна от нея няколко листчета, прочете ги и викна:
— Ами къде е бележката от Иванчук?
Конникът взе книжката, огледа листчетата и вдигна рамене; задърдори нещо, навярно се оправдаваше и искаше разрешение да отиде още веднъж до селото. Жребчето изведнъж се раздвижи тъй, сякаш Варламов бе станал по-тежък. Раздвижи се и Варламов.
— Махай се! — сърдито викна той и замахна към конника с нагайката.
После обърна коня назад и като разглеждаше бележките в книжката, тръгна бавно покрай кервана. Когато се приближи до последната каруца, Егорушка напрегна зрението си, за да го види по-добре. Варламов беше вече стар. Лицето му, обикновено, руско, загоряло лице с малка сива брадичка, беше червено, мокро от росата и покрито със сини жилчици; върху него бе изписана същата делова сухост, както върху лицето на Иван Иванич, същият делови фанатизъм. Но все пак каква разлика се долавяше между него и Иван Иванич! На лицето на вуйчо Кузмичов наред с деловата сухост винаги се четяха загриженост и страх, че няма да намери Варламов, че ще закъснее, че ще пропусне добра цена; нищо такова, присъщо на малките и зависими хора, не се забелязваше нито по лицето, нито във фигурата на Варламов. Този човек сам определяше цените, никого не търсеше и от никого не зависеше; колкото и обикновена да бе външността му, във всичко, дори в начина, по който държеше нагайката, се чувстваха съзнание за сила и обичайна власт над степта.
Като минаваше покрай Егорушка, той не го погледна; само жребчето го удостои с вниманието си и го изгледа с големите си глупави очи, но погледът му беше равнодушен. Пантелей се поклони на Варламов; той го забеляза и без да откъсва очи от листчетата, каза, като неправилно произнасяше „р“:
— Здгавей, стагче!
Разговорът на Варламов с конника и замахването с нагайката очевидно бяха направили на целия керван потискащо впечатление. Лицата на всички бяха сериозни. Конникът, обезкуражен от гнева на силния човек, стоеше до предната каруца гологлав, отпуснал поводите, мълчеше и сякаш не вярваше, че денят е започнал толкова зле за него.
— Сприхав старец… — мърмореше Пантелей. — Сприхав, страшна работа! А инак е харен човек… Няма да те обиди напразно… Дума да няма…
Като прегледа книжата, Варламов пъхна книжката в джоба си; жребчето, сякаш разбрало мислите му, без да изчаква заповед, трепна и се понесе по широкия път.