Глава 7
И на следващата нощ каруцарите спираха на почивка и вариха каша. Но този път от самото начало във всичко се чувстваше някаква неопределена тъга. Беше задушно; всички пиха много и все не можеха да утолят жаждата си. Луната изгря пурпурна и навъсена, досущ като болна; звездите също се въсеха, мъглата беше по-гъста, далечината по-мътна. Природата сякаш предчувстваше нещо и се измъчваше.
Край огъня вече ги нямаше вчерашното оживление и разговори. Всички се отегчаваха и говореха вяло и неохотно. Пантелей само въздишаше, оплакваше се, че го болят краката, и току отваряше приказка за върлата смърт.
Димов лежеше по корем, мълчеше и дъвчеше сламка; лицето му беше злобно, уморено и гнусливо, сякаш сламката миришеше на лошо… Вася се оплакваше, че го върти челюстта, и предвещаваше лошо време; Емелян не размахваше ръце, а седеше неподвижно и мрачно гледаше огъня. Измъчваше се и Егорушка. Бавното пътуване го беше уморило, а от дневния пек го болеше глава.
Когато кашата се свари, Димов от скука започна да се заяжда с другарите си.
— Пльоснал се, буцата му недна, и пръв се вре с лъжицата! — каза той, като гледаше злобно Емелян. — Лакомия! Все гледа пръв да се намести до котела. Като е бил певец, та си мисли, че е хванал Господ за брадата! Колко такива певци като теб просят милостиня по друмищата!
— Какво си ме заял? — сопна му се Емелян, като също го гледаше злобно.
— Това да не се вреш пръв до котела. Не се мисли за Бог знае какво!
— Глупак с глупак! — просъска Емелян.
Знаейки от опит с какво най-често свършват подобни разговори, Пантелей и Вася се намесиха и взеха да убеждават Димов да не се заяжда без повод.
— Певец… — не мирясваше пакостникът и презрително се усмихваше. — То тъй всеки може да пее. Седи си на черковните стъпала и пей: „Подарете, за Бога!“ Знам ви!
Емелян премълча. Но мълчанието му раздразни Димов. Той с още по-голяма омраза погледна някогашния черковен певец и рече:
— Не ми се ще да си цапам ръцете, инак щях да ти дам да разбереш за какво да се мислиш!
Какво си ме заял, мазепа такъв! — избухна Емелян. — Аз закачам ли те?
— Как ме нарече? — попита Димов, изправи се и очите му се наляха с кръв. — Как? Аз ли съм мазепа? А? На ти тогава! Върви я търси!
Димов грабна лъжицата от ръцете на Емелян и я запокити далеч встрани. Кирюха, Вася и Стьопка скочиха и се завтекоха да я търсят, а Емелян умоляващо и въпросително се вторачи в Пантелей. Лицето му изведнъж се смали, сбръчка се, замига и някогашният певец заплака като дете.
Егорушка, който отдавна вече мразеше Димов, почувства как изведнъж стана непоносимо задушно, как топлината на огъня пърли лицето му; поиска му се по-скоро да изтича към кервана в тъмнината, но злите скучаещи очи на пакостника го притегляха. Обзет от страстно желание да му каже нещо крайно обидно, той пристъпи към Димов и проговори, като се задъхваше:
— Ти си най-лош от всички! Не мога да те търпя! — след това трябваше да бяга към кервана, но не можеше да мръдне от мястото си и продължи: — На оня свят ще гориш в ада! Ще се оплача на Иван Иванич! Не смей да обиждаш Емелян!
— Я па тоя! — подсмихна се Димов. — Свинче такова, млякото още не е изсъхнало на устата му, а се вре да ме поучава. Ами ако ти издърпам ухото?
Егорушка почувства, че се задавя; и — това никога не беше му се случвало преди — изведнъж затрепери като лист, затропа с крака и пронизително закрещя:
— Бийте го! Бийте го!
От очите му потекоха сълзи; засрами се и като се полюшваше, хукна към кервана. Какво впечатление бе направил викът му, не видя. Лежеше върху един денк, плачеше, тупаше с ръце и крака и шепнеше:
— Мамо! Мамо!
И тези хора, и сенките край огъня, и тъмните денкове, и далечната мълния, която току проблясваше на хоризонта — всичко сега му се стори отблъскващо и страшно. Той се ужасяваше и отчаяно се питаше как и защо бе попаднал в това непознато място, в компанията на тия страшни мъже? Къде са сега вуйчо му, отец Христофор и Дениска? Защо се забавиха толкова? Дали не са го забравили? При мисълта, че е забравен и захвърлен на произвола на съдбата, му стана студено и толкова страшно, че на няколко пъти понечи да скочи от денка и да хукне, без да се оглежда назад по пътя, но споменът за тъмните, мрачни кръстове, които непременно ще му се изпречат на пътя, и проблясващата далеч мълния го спираха… И само когато шепнеше: „Мамо! Мамо!“ — сякаш му ставаше по-леко…
Сигурно и каруцарите ги беше страх. След като Егорушка избяга от огъня, те дълго мълчаха, после полугласно и глухо заговориха за нещо, което идва, и че трябва по-скоро да се приготвят и да бягат от него… Вечеряха набързо, угасиха огъня и мълчаливо започнаха да впрягат. По суетнята и резките им фрази се виждаше, че очакват някакво нещастие.