Преди да потеглят, Димов се приближи до Пантелей и тихо попита:
— Как го викат?
— Егорий… — отвърна Пантелей.
Димов стъпи с единия крак на колелото, хвана се за въжето, с което беше завързан денкът, и се изправи. Лицето му беше бледо, уморено и сериозно, но вече не изразяваше злоба.
— Ера! — тихо каза той. — На, бий ме!
Егорушка го погледна учудено; в това време проблесна мълния.
— Хайде, бий ме! — повтори Димов.
И без да дочака Егорушка да го бие или да говори с него, скочи долу и рече:
— Мъка ми е!
После, като тежко пристъпваше от крак на крак и присвиваше рамене, лениво се потътри покрай кервана и готов да заплаче от досада, повтори:
— Мъка ми е! Господи! А ти не се докачай, Емеля — подхвърли той, минавайки покрай Емелян. — Ех, загубен, безжалостен живот!
Надясно светна мълния и като отразена в огледало тутакси светна в далечината.
— Егорий, дръж! — викна Пантелей, като подаваше отдолу нещо голямо и тъмно.
— Какво е това? — попита Егорушка.
— Рогозка! Да се покриеш, ако завали.
Егорушка се приповдигна и се огледа. Далечината забележимо бе почерняла и често-често мигаше с бледа светлина като с клепачи. Чернотата й като тежест се бе наклонила надясно.
— Дядо, буря ли ще има? — попита Егорушка.
— Ах, нозе мои, болни, измръзнали! — бъбреше Пантелей, без да го чува, и потропваше с крака.
Наляво, сякаш някой драсна по небето с кибритена клечка, проблесна бледа, фосфоресцираща ивица и угасна. Чу се как някъде много далеч някой премина по ламаринен покрив. Навярно вървеше бос, защото желязото избоботи глухо.
— Ще вали като из ведро! — викна Кирюха.
Между далечината и хоризонта отдясно примигна толкова ярка мълния, че освети част от степта и мястото, дето ясното небе граничеше с чернотата. Страшният облак надвисваше бавно, като плътна маса; по края му висяха големи черни парцали; точно такива парцали, затискайки се един друг, се трупаха отдясно и отляво на хоризонта. Окъсаният, раздърпан вид на облака му придаваше някакъв пиян, лудешки израз. Ясно и отривисто протътна гръм. Егорушка се прекръсти и започна бързо да облича палтото си.
— Мъка ми е! — долетя откъм предните каруци викът на Димов и по гласа му можеше да се съди, че пак започва да злобее. — Мъка ми е!
Отведнъж изви вятър, толкова силен, че едва не отнесе бохчичката и рогозката на Егорушка; рогозката трепна, метна се и заудря по денка и по лицето му. Свирещият вятър се понесе по степта, завъртя се вихър и вдигна с тревата такъв шум, че не се чуваше нито гърмът, нито скърцането на колелетата. Духаше откъм черния облак и носеше със себе си валма прах и мирис на дъжд и мокра земя. Лунната светлина се замъгли, стана някак по-мръсна, звездите още повече се навъсиха и се виждаше как по пътя бързаха назад облаци прах и техните сенки. Сега навярно вихрите, които се въртяха и повличаха от земята прах, суха трева и пера, се възземаха чак до небето; навярно около най-черния облак летяха тръните вихрогони и как ли ги беше страх! Но през праха, който слепваше очите, не се виждаше нищо освен блясъка на мълниите.
Егорушка, който мислеше, че начаса ще плисне дъжд, застана на колене и се покри с рогозката.
— Пантеле-ей! — извика някой отпред. — А… а… ва!
— Не се чува! — отвърна високо и напевно Пантелей.
— А… а… ва! Аря… а!
Сърдито затътна гръм, понесе се по небето от дясно на ляво, после назад и замря около предните каруци.
— Боже, Боже, Боже, Господи Саваот — прошепна Егорушка, като се кръстеше, — изпълни небето и земята със славата си…
Чернотата в небето раззина паст и дъхна бял огън; начаса пак затътна гръм; едва заглъхна, и блесна такава широка мълния, че през дупките на рогозката Егорушка видя изведнъж целия голям път чак до далечината, всички каруцари и дори жилетката на Кирюха. Черните парцали отляво вече се издигаха нагоре и един от тях, груб, тромав, подобен на лапа с пръсти, се протягаше към луната. Егорушка реши да стисне силно очи, да не обръща внимание на нищо и да чака всичко да свърши.
Дъждът, кой знае защо, още не започваше. С надеждата, че облакът може би ще ги отмине, Егорушка надникна изпод рогозката. Беше страшно тъмно. Не видя нито Пантелей, нито денка, нито себе си; изви очи към мястото, дето доскоро беше луната, но там чернееше също такава тъмнина, както и в каруцата. А мълниите в тази тъмнина изглеждаха по-бели и ослепителни и го заболяваха очите.
— Пантелей! — извика Егорушка.
Никой не му отговори. Но ето че най-сетне вятърът за последен път дръпна рогозката и избяга нанякъде. Дочу се равен, спокоен шум. Голяма студена капка падна на коляното на Егорушка, друга запълзя по ръката му. Той забеляза, че коленете му не са покрити, и искаше да пооправи рогозката, но в това време нещо се посипа и зачука по пътя, после по тковете, по денка. Беше дъждът. Дъждът и рогозката сякаш се разбраха, задърдориха за нещо бързо, весело и противно като две свраки.