Егорушка стоеше на колене или по-точно седеше върху ботушите си. Когато дъждът зачука по рогозката, той се издаде с цяло тяло напред, за да закрие коленете си, които моментално се намокриха; успя да ги покрие, ала затова пък след по-малко от минута рязко, неприятно му примокри отзад, под гърба и на прасците. Върна се в предишната поза, откри коленете си на дъжда и започна да мисли какво да стори, как да оправи в тъмнината невидимата рогозка. Но ръцете му бяха вече мокри, в ръкавите и зад яката течеше вода, плешките му мръзнеха. И той реши да не прави нищо, а да седи неподвижно и да чака, докато всичко свърши.
— Боже, Боже, Боже… — шепнеше той.
Изведнъж току над главата му небето се разтроши със страшен, оглушителен трясък; Егорушка се сви и затаи дъх в очакване по тила и гърба му да се посипят парчета. Очите му неволно се отвориха и той забеляза как върху пръстите му, върху мокрите ръкави и струйките, стичащи се от рогозката на денка, и долу на земята, пламна и примигна четири-пет пъти ослепително остра светлина. Разнесе се нов удар, също тъй силен и ужасен. Небето вече не гърмеше, не тътнеше, а издаваше сухи пукащи звуци, сякаш пращеше сухо дърво.
„Тррах! Тах! Тах! Тах!“ — отчетливо отсичаше гръмотевицата, носеше се по небето, спъваше се и някъде край предните каруци или далеч зад тях се сгромолясваше със злобно, отсечено „Трра!“…
Преди малко мълниите бяха само страшни, а при такъв гръм те му се струваха зловещи. Магическата им светлина проникваше през затворените клепки и по цялото му тяло се разливаше студ. Какво да стори, та да не ги вижда? Егорушка реши да се обърне с лице назад. Предпазливо, сякаш се страхуваше, че някой го наблюдава, застана на ръце и крака и като плъзгаше длани по мокрия денк, се обърна назад.
„Трах! Тах! Тах! — понесе се над главата му, падна под каруцата и се пръсна: — Рра!“
Очите му пак несъзнателно се отвориха и той видя нова опасност: зад каруцата вървяха трима грамадни великани с дълги пики. Върху остриетата на пиките им блесна мълния и релефно освети фигурите им. Това бяха грамадни хора със закрити лица, наведени глави и тромава походка. Изглеждаха печални и потиснати, потънали в размисъл. Може би не вървяха за лошо зад кервана, но все пак във вида им имаше нещо ужасно.
Егорушка бързо се обърна напред и цял разтреперан, закрещя:
— Пантелей! Дядо!
„Трах! Тах! Тах!“ — отвърна му небето.
Отвори очи, за да погледне тук ли са каруцарите. На две места блесна мълния и освети пътя чак до хоризонта, целия керван и всички каруцари. По пътя течаха ручейчета и подскачаха мехури. Пантелей крачеше до каруцата, високата му шапка и раменете му бяха покрити с малка рогозка; фигурата му не изразяваше нито страх, нито безпокойство, сякаш беше оглушал от гърма и ослепял от мълниите.
— Дядо, великани! — викна му през плач Егорушка.
Но дядото не го чу. По-нататък вървеше Емелян. Той бе покрит с голяма рогозка от глава до пети и сега имаше формата на триъгълник. Вася, непокрит с нищо, крачеше също тъй вдървено, както обикновено, като високо повдигаше крака и не свиваше колене. В блясъка на мълнията изглеждаше, че керванът не се движи и каруцарите са застинали, че вдигнатият крак на Вася се е вцепенил…
Егорушка пак повика дядото. Като не получи отговор, седна неподвижно и престана да чака кога всичко ще свърши. Беше убеден, че на минутата ще го тресне гръм, че очите му неволно ще се отворят и ще види страшните великани. И вече не се кръстеше, не викаше дядото, не мислеше за майка си и само мръзнеше от студ и от сигурността, че бурята никога няма да свърши.
Но изведнъж се дочуха гласове.
— Егорий, ама ти да не си заспал? — извика отдолу Пантелей. — Слез! Оглуша ли бе, глупчо!…
— Това се казва буря! — обади се някакъв непознат бас и изохка тъй, сякаш бе изпил пълна чаша ракия.
Егорушка отвори очи. Долу до каруцата стояха Пантелей, триъгълникът Емелян и великаните. Те сега бяха много по-ниски и като се вгледа в тях, Егорушка откри, че са обикновени селяни, не с пики, а с железни вили на раменете. Между Пантелей и триъгълника светеше прозорец на ниска къща. Значи керванът бе спрял в някакво село. Егорушка смъкна рогозката, взе бохчичката си и побърза да слезе от каруцата. Сега, когато наблизо говореха хора и светеше прозорец, вече не се страхуваше, макар че гръмотевицата тътнеше както преди и мълнии цепеха небето надлъж и нашир.