— Бурята е хубава, разбира се… — мърмореше Пантелей. — Слава Богу… Нозете ми се понамокриха от дъждеца, ама нищо… Слезе ли, Егорий? Хайде, върви в къщата… Влизай…
— Боже, Боже, Боже… — изхриптя Емелян. — Не може да не е треснало някъде… Вие тукашни ли сте? — попита той великаните.
— Не, от Глиново… Глиновци сме. Работим на господарите Платерови.
— Вършеете ли?
— Както се случи. Засега още прибираме пшеницата. Ама какви светкавици, какво чудо! Отдавна не е имало такава буря…
Егорушка влезе в къщата. Посрещна го съсухрена гърбава бабичка с остра брада. Държеше в ръце лоена свещ, примижаваше и провлечено въздишаше.
— Такава буря изпрати Господ! — бъбреше тя. — А нашите нощуват в степта, ще се напатят, горките! Събличай се, мило, събличай се…
Като трепереше от студ и гнусливо се свиваше, Егорушка смъкна прогизналото си палто, после широко разтвори ръце и крака и дълго не помръдна. И най-малкото движение предизвикваше у него неприятното усещане за мокрота и студ. Ръкавите и гърбът на ризата му бяха мокри, панталоните бяха залепнали за краката му, от главата му се стичаше вода…
— Какво си се разкрачил, момче? — каза бабичката. — Ела да седнеш!
Егорушка се приближи с широки крачки до масата и седна на пейката до нечия глава. Главата се раздвижи, пусна струя въздух през носа, подъвка и се успокои. От главата на долу по пейката се разполагаше някаква грамада, покрита с овчи кожух. Беше спяща жена.
Бабичката излезе с въздишка и скоро се върна с пъпеш и диня.
— Хапни, мило! Нямам с какво друго да те нагостя… — каза тя, като се прозина, после порови и в масата и извади дълъг остър нож, досущ като ония, с които разбойниците колят търговци по ханищата. — Хапни, мило!
Треперейки като в треска, Егорушка изяде резен пъпеш с черен хляб, после резен диня и от това му стана още по-студено.
— Нашите нощуват в степта… — въздишаше бабичката, докато той ядеше. — Напаст божия… Не беше лошо да запаля свещица пред иконата, ама не знам де я е дянала Степанида. Хапни, мило, хапни…
Бабичката се прозина и извила назад дясната си ръка, се почеса по лявото рамо.
— Трябва да е към два часа — рече тя. — Скоро ще се става. А нашите нощуват в степта… Сигур всички са се изпонамокрили…
— Бабо — каза Егорушка, — искам да спя.
— Лягай, мило, лягай… — въздъхна бабичката, като се прозяваше. — Господи Исусе Христе! Хем спя, хем чувам, че някой чука. Събудих се, гледам Бог пратил буря… Трябваше да запаля свещица, ама не намерих.
Като разговаряше сама със себе си, тя смъкна от пейката някакви парцали, навярно постелята си, свали от гвоздея край печката два кожуха и започна да постила за Егорушка.
— Пък бурята не стихва — мърмореше тя. — Може да се запали нещо за едното чудо. Нашите нощуват в степта… Лягай, мило, спи… Бог да те пази, чедо… Няма да прибирам пъпеша, може, като станеш, да си хапнеш.
Въздишките и прозевките на бабичката, равномерното дишане на спящата жена, здрачът в стаята и шумът на дъжда зад прозореца предразполагаха към сън. На Егорушка му беше неудобно да се съблича пред бабичката. Свали само ботушите, легна и се покри с овчия кожух.
— Легна ли момчето? — чу се след минута шепотът на Пантелей.
— Легна! — шепнешком отвърна бабичката. — Напаст, напаст божия! Гърми ли, гърми и край няма…
— Сега ще премине… — просъска Пантелей и седна. — Поутихна… Момчетата отидоха по къщите, а двамина останаха при конете… Останаха… Няма как… Да не ги откраднат… Ще постоя малко и ще ида да ги сменя… Няма как, ще ги откраднат…
Пантелей и бабичката седяха един до друг до нозете на Егорушка и разговаряха със съскащ шепот, прекъсвайки думите си с въздишки и прозевки. А Егорушка все не можеше да се стопли. Беше покрит с топъл тежък кожух, но цялото му тяло се тресеше, ръцете и краката му се гърчеха, вътрешностите му трепереха… Съблече се под кожуха, ала и това не помогна. Треската ставаше все по-силна и по-силна.
Пантелей отиде да смени момчетата и пак се върна, а Егорушка все още не спеше и трепереше с цялото си тяло. Нещо притискаше главата и гърдите му, потискаше го и той не знаеше какво е то: дали шепотът на старците, или тежката миризма на овча кожа? От динята и пъпеша, които беше ял, усещаше в устата си неприятен метален вкус. На всичко отгоре го хапеха и бълхи.
— Дядо, студено ми е! — каза той и не позна гласа си.
— Спи, чедо, спи! — въздъхна бабичката.
Тит с тънките си крачета се приближи до постелята му и замахна с ръце, после израсна до тавана и се превърна в мелница. Отец Христофор, не такъв, какъвто седеше в кабриолета, а с пълно църковно одеяние и с китка в ръка, обиколи мелницата, поръси я със светена вода и тя престана да маха. Разбирайки, че всичко му се привижда, Егорушка отвори очи.