— Дядо! — повика той. — Дай ми вода!
Никой не се обади. На Егорушка му стана непоносимо задушно и неудобно да лежи. Стана, облече се и излезе от къщата. Беше съмнало. Небето беше облачно, но вече не валеше. Като трепереше и се загръщаше в мокрото си палто, мина през калния двор, вслуша се в тишината; пред очите му се изпречи оборче с тръстикова, наполовина отворена вратичка. Надникна вътре, влезе и седна на тезека в тъмния ъгъл.
В натежалата му глава мислите се объркваха, в устата му беше сухо и му се гадеше от металния вкус. Погледна шапката си, поправи пауновото перо и си спомни как беше ходил с майка си да купуват тази шапка. Пъхна ръка в джоба си и измъкна от там бучка кафяв лепкав маджун. Как бе попаднал в джоба му? Помисли, помириса го: мирише на мед. Аха, това е еврейската курабия. Как се е размекнала, горката!
Егорушка огледа палтото си. То беше сиво, с големи костени копчета, ушито като редингот. Като нова и скъпа вещ вкъщи то висеше не в антрето, а в спалнята, до мамините рокли; позволяваха му да го облича само в празник. Погледа го и му дожаля за него, спомни си, че те и двамата с палтото са захвърлени на произвола на съдбата, че вече няма да се върнат у дома, и така зарида, че едва не падна от тезека.
Голямо бяло куче, измокрено от дъжда, с парцали вълна по муцуната, подобни на хартийки за навиване на коса, влезе в обора и любопитно се вторачи в Егорушка. Очевидно си мислеше: да залае ли или не? Като реши, че не е необходимо да лае, предпазливо се приближи до него, изяде маджуна и излезе.
— Хората на Варламов! — извика някой на улицата.
Като се наплака, Егорушка излезе от обора и заобикаляйки една локва, се помъкна към улицата. Тъкмо пред портите на пътя бяха спрели каруците. Мокрите каруцари с мръсни крака, уморени и сънени, като есенни мухи обикаляха наоколо или седяха по тковете. Погледа ги и си помисли: „Колко скучно и неприятно е да си селянин!“ Приближи се до Пантелей и седна до него на ока.
— Дядо, студено ми е! — каза той, като трепереше и пъхаше ръцете си в ръкавите.
— Нищо, скоро ще пристигнем — прозина се Пантелей. — Няма нищо, ще се стоплиш.
Керванът тръгна рано, защото не беше горещо. Егорушка лежеше върху един денк и трепереше от студ, макар че слънцето се показа на небето и изсуши дрехите му, денка и земята. Едва затвори очи, и пак видя Тит и мелницата. Чувствайки, че му прилошава и цялото му тяло се сковава, той се силеше да прогони тези образи, но едва изчезнали, върху него с рев се нахвърляше пакостникът Димов с почервенели очи и вдигнати юмруци или се чуваше жалбата му: „Мъка ми е!“ Минаваше яхналият казашко жребче Варламов, пристъпваше със своята усмивка и с голямата дропла щастливият Константин. И колко неприятни, непоносими и отегчителни бяха всичките тия хора!
Веднъж — беше надвечер — той вдигна глава, за да поиска вода. Керванът стоеше на голям мост, прехвърлен през широка река. Долу над реката тъмнееше дим, а през него се виждаше параход, който влачеше на буксир един шлеп. Отвъд реката пъстрееше грамадна планина, осеяна с къщи и черкви; в подножието й край товарните вагони се движеше локомотив…
Дотогава Егорушка не беше виждал нито параходи, нито локомотиви, нито широки реки. Сега като ги зърна, той не се изплаши, не се учуди; на лицето му не се изписа дори нищо подобно на любопитство. Само почувства, че му се гади, и побърза да се навали с гърди върху края на денка. Започна да повръща. Пантелей, който видя това, изохка и поклати глава.
— Разболя се нашето момче! — рече той. — Трябва да си е простудило корема… момчето… В чужд край… Лоша работа!
Глава 8
Керванът спря недалеч от пристанището край голям търговски хан. Като слизаше от каруцата, Егорушка чу нечий много познат глас. Някой му помагаше да слезе и казваше:
— А ние пристигнахме още снощи… Цял ден ви чакаме. Искахме вчера да ви настигнем, ама не ни уйдисваше, тръгнахме по друг път. Бре, че си си изпомачкал палтенцето! Вуйчо ти ще има да ти се кара!
Егорушка се вгледа в мраморното лице на говорещия и си спомни, че това е Дениска.
— Вуйчо ти и отец Христофор сега са в стаята — продължи Дениска, — пият чай. Да вървим!
И той поведе Егорушка към голяма двуетажна постройка, тъмна и мрачна, подобна на N-ското старопиталище. Като минаха пруста, тъмната стълба и дългия тесен коридор, Егорушка и Дениска влязоха в малка стаичка, в която действително седяха до масата и пиеха чай Иван Иванич и отец Христофор. При вида на момчето върху лицата на двамата старци се изписаха учудване и радост.